ХХХ

  Пламен се прибра, пусна си душ, после се изтегна и зачете писмото на Вальо. Това, което прочете и препрочете няколко пъти беше по-мрачно даже от най-грозните му предположения.
  Вальо явно не си губеше времето в Америка. Беше успял да се свърже със средите на българската емиграция, потърсила принудително убежище от комунистическия режим, за която Родината и нейното възраждане все още имаха основно значение.  След падането на режима те активно работеха сред американското общество за популяризирането на България като място за инвестиции и възстановяването на демократичните принципи в страната.
  Българското лоби разполагаше с доверието на сериозни и влиятелни кръгове в Щатите и Западна Европа, а съответно и с пълна нформация за развитието на нещата у нас, но за жалост тя не беше никак благоприятна.
„ Според фактите в държавата съществуваше неясно и разводнено законодателство, тромава, злонамерена бюрокрация, а също безпринципна и подкупна съдебна система - все неща, от които не лъхаше на демокрация. Като резултат от България се интересуваха най - вече хора и групировки със съмнителни намерения и мъгляв произход на капиталите, които изпираха тук парите си и гледаха да грабнат в движение, каквото могат, подпомагани от корумпирани чиновници. Сериозните чужди компании бяха склонн по - скоро да поизчакат или да рискуват дребни инвестиции с познавателна цел, но липсата на елементарни правила и нежеланието да бъдат създадени такива постепенно ги убеждаваше, че този неприятен бизнесклимат се създава умишлено, за да се препятства установяването на реални пазарни отношения… Тежката бюрокрация, окрилена от липсата на ясни правила, спъваше по всякакъв начин предприемчивостта на самите българи, като ги изнудваше по всякакъв начин за пари. Това благоприятстваше застоя на всички нива, като стимулираше единствено разрастването на безчестието, разграбването и корупцията.
  В същност зад всичко нескопосано се прокрадваше желанието на управляващите в България да има нисък жизнен стандарт и изкуствена безработица, за да бъде обществото обезверено, послушно и лесно податливо на медийни и всякакви други манипулации. Явно се разчиташе най - вече на вкоренения по време на режима страх и на обезличеното съзнание на комплексирания социалистически човек, а те действаха безупречно. Доказваше го факта, че хората месеци наред не си получаваха заплатите и въпреки това продължаваха да ходят на работа единствено за да не си загубят местата. Правата им бяха твърде абстрактни, освен това не можеха да си позволят безконечните съдебни процедури. Неясното, тенденциозно законодателство облагодетелстваше мошениците, дори им създаваше условия за недосегаемост от правосъдието. На практика се получаваше пълен монопол на подземния свят във всички посоки. Правата на едрите престъпници се оказваха винаги много важни и добре защитени, за сметка на всички останали, пряко или косвено потърпевши от действията им.
  Естествено последствието от това беше разрастването на бързозабогатяващ юридически, политически и бюрократичен елит, който обслужваше определени полулегални интереси… Изобщо правото на силния продължаваше да бъде единственото право…
  България стоеше пред мрачната перспектива отново да бъде подобие на олигархична Русия, което караше много прозорливи хора да се питат дали този сценарий не беше общ, целящ да превърне тези две срастнати държави в безпрепятствени зони на влияние на новата мафия, създадена от бившите комунистически лидери и тайните служби…
  Някои далновидни анализатори даже бяха на мнение, че такава зона вече е факт с непредвидими последици за потърпевшите народи, обречени да преживеят поредната феодална форма на обществено управление. Кой знае какво очакваше нищо неподозиращият българин, подложен на постоянна манипулация и узаконен рекет, ако не се осъзнаеше и не потърсеше правата си… „
  Пламен остави писмото, отвори си бира, отпи голяма глътка и отпусна глава върху облегалката на дивана. Даде си сметка, как при успех на този сценарий България наистина щеше да заприлича на тресавище, а талантливия й народ - на глутница изгладнели помияри, готови на всичко за парчето хляб. Това го накара да потрепери от отващение... Извади от джоба си малкия плик, разкъса го и изпразни съдържанието му върху масата. То се състоеше от красива, рисувана картичка, която приличаше на диплянка. Пламен я разгърна и прочете: “ Вече е време книгата, която ти оставих, да излезе на бял свят. Разчитам на теб да изхвърлиш от нея омразата, за да остане просто истината. Колкото по - малко заблудени има в България, толкова по - добре. Този чек е за разходите по отпечатването. Ако не стигат парите или не се намерят смелчаци да я публикуват и ако ти нямаш нищо против, можем да помогнем да организираш издателска къща, която да се посвети на българската кауза за възраждане на свободния български дух, както са мечтали Ботев и Левски.  Предполагам да няма пречки при осребряването на чека. Ако има, ще търся друг начин за финансиране. А ти си отвори банкова сметка, за да ти превеждам там пари. Благодаря ти и ти желая успех. Имаш специални поздрави от майка ми.” Вальо.
  Пламен въздъхна, запали цигара и излезе на терасата. Ръмеше. Улицата почиваше в тишина. Старите липи се радваха на освежаващата влага, която отмиваше наслоения прах. “ Де да можеше и благотворната влага на истината да отмие праха на заблудите от душите ни.” - помисли си той, заслушан в тихия шепот на дъжда.
  Когато отново влезе вътре, изрови от един претъпкан шкаф старата кожена папка с книгата на Вальо и се захвана за работа.

                                                                           /  Следва /