ХХХ

  След като си размениха телефоните, Ангелина се раздели с новия си познат , затвори дворната врата, прекоси бързо двора и се прибра. В трапезарията както обикновенно родителите и гледаха новините и я чакаха за вечеря. Такава беше традицията в този дом и трудно нещо можеше да я промени.
- Добър вечер. - поздрави тя - Дано не съм ви накарала да чакате много, но случайно се запознах с един доста интересен човек, който ме отърва от сина на Лекето.
- Ти все с интересни хора се запознаваш, пък после се оказва, че за нищо не стават. - отвърна саркастично майката.
  Ангелина преглътна забележката, погледна баща си, който леко се подсмиваше и отиде да се приготви за вечеря. Познаваше ги добре и знаеше, че всичко, което правеха беше продиктувано от любов, а не от болни амбиции. Затова никога не им се обиждаше…
  Вечерята беше по - скоро символ на семейната цялост, отколкото състезание по бързо хранене.
- Утре мислим да се качим на вилата. - каза бащата, след като седнаха около масата - Тъкмо ще си починеш от нас.
- А ако поискам и аз да дойда?
- Ами.., ние няма да можем да си починем от теб. - отвърна през смях баща й.
- Прав си, татко. - отвърна Ангелина, поколеба се за миг, после сподели - Оня тъпанар, малкото Леке Иван, дето преби братовчед ми и се измъкна безнаказано, се опита да ме сваля по най – просташкия начин, но си намери майстора.
- Да не би това да е твоя нов познат? - с усмивка попита майка й, което накара Ангелина леко да се изчерви.
- Майко, не ти ли омръзна да изпреварваш думите ми?
- Е, значи няма да ти търсим бодигард. - пошегува се баща й - Дано само не се наложи да те отърваваме от него.
- Не се безпокойте, няма да се наложи.
- Между другото твоя Стефан зачерви телефона. - обади се майката - По едно време чак ми дожаля за него, но накрая ми писна и го отрязах.
- И добре си направила. - Ангелина стана - Отивам горе. Имам да чета едни документи.
  Тя се качи в стаята си, излегна се и се зае да вкара в ред мислите си, като се опита да чете, но телефонът не беше на същото мнение и се раззвъня като побъркан.  Знаеше кой е, какво ще й каже, и естествено това я изпълваше с досада. Реши да не се обажда. За нея историята беше приключила и той трябваше вече да го е разбрал, но ритмичния звън продължаваше. Действаше като индианско капково мъчение. А долу никой не вдигаше. Принуди се да вземе слушалката. Гласът й звучеше като падане на скреж върху ламарина:
- Какво още искаш?
- Ангелина, моля те! - говореше, като че беше бягал от гризли - Трябва да ме изслушаш!
- Знаеш, че няма смисъл. Губим си времето.
- Не! Моля те! Имам да ти казвам неща, които не съм ти казвал досега. Трябва да ме изслушаш, ако не искаш да ти тежа на съвестта. - направи пауза, за да й даде възможност да осмисли думите му, после продължи по - спокойно - Искам да чуеш всичко и тогава да решиш.
- Добре. - съгласи се тя по - скоро за да се отърве - Ела утре преди обед.
 Остави слушалката. Почувства се отвратително. От една страна я беше яд, че му позволи за кой ли път да я придума, а от друга се чувстваше виновна. Беше прекалено вътре в нещата, за да ги прекъсне безболезнено изведнъж, макар да бяха се превърнали в низ от мъчителни повторения без перспектива.
  Съблече се и легна. Връхлетя я лавина от спомени. Те я върнаха година и половина назад, когато беше срещнала Стефан. Той беше от онези забавни, нахакани млади хора, с които скуката отстъпваше на безкрайния празник. И наистина бе успял да превърне първите два - три месеца от връзката им в постоянен купон. Но след това иззад тази весела и безгрижна фасада започнаха един по един да изплуват дълбоки комплекси и страхове, останали от детството и пубертета. Някак си тя беше успяла да ги задейства. А нейното старание да върне нещата в първоначалния им вид провокираха реакции в обратна посока. Конфликтите помежду им бяха станали сякаш необходима неизбежност. Те поглъщаха цялата им енергия, обезсмисляха връзката им и ги правеха неспособни за каквото да било. Но въпреки всичко след всяка раздяла нещо ги теглеше отново и отново да се събират…Пасваха си физически, това беше основната причина. Приличаха на удавници, които се бореха един с друг за глътката въздух, но никой нямаше смелостта и силата да запази самообладание, за да измъкне другия на брега.
  Ако не беше срещнала Пламен, последния телефонен разговор между нея и Стефан нямаше да е такъв. Явно личността на Пламен се бе превърнала в невидима опора, която бе й дала сили да си върне самообладанието и да потърси разумен изход. Само че тя все още не си даваше сметка за това…
  Изскърцване на спирачки я стресна. Неусетно беше задрямала. Присегна се, взе документите и ги прегледа, а после угаси лампата и потъна в дълбок сън.

                                                                           / следва /