Докато си правеше закуска и слушаше новините, Пламен се замисли за обществените мутации, които изглеждаха поне на пръв поглед много мистериозни. Мутираше почти всичко наоколо. У нас това се случваше периодично на всеки четиридесет и пет - петдесет години. Мутираше историята, културата, мисленето, ценностите, принципите, целите, условията, хората… Беше настъпило времето на хаоса или по-точно - на умишлено толерирания хаос, който се явяваше много удобна среда за измамниците. Сервитьори, склададжии, чейнчаджии и бакали определяха икономиката, лекари продаваха банички, подкупни адвокати и шмекери създаваха и после гласуваха неадекватни закони, инженери търгуваха или караха таксита, законът защитаваше правата на престъпниците, полицаите се харчеха по евтино от проститутките, внасяше се онова, което е в изобилие, а се изнасяха дефицитни неща, бруталните и измамниците станаха “умните” , а кротките и толерантните - “ глупаците “, простаците и наглеците станаха “ мъжкарите “ , а интелегентните и възпитаните - „задръстеняците “….
  Може би като последица по това време постепенно бе започнал да се оформя и някакъв жалък конгломерат от хора, които патологично не харесваха себе си или пък бяха също толкова патологично самовлюбени. Те се изживяваха като ВИП и се правеха на какви ли не, само и само за да избягат от собствената си объркана същност. Тези същите бяха обявени от медиите за елит, появяваха се навсякъде и ставаха пример за подражание на младите, интересно с какво.? Ега ти елита и примера. Ходещи реклами на всичко най - извратено и сбъркано в човека...
  Много хора, без да разбират какво става, вече обвиняваха за тази повсеместна дивотия демокрацията и тихо си поплакваха за “ Тато “ и за комунизЪма, докато сценаристите на тази илюзия, които си бяха присвоили на времето хазната, мътеха водите и подготвяха втория си удар - удара по спестяванията на своя „ любим „ народ.  А народът, макар да знаеше много поговорки и мъдрости, странно защо никога не ползваше поуките при нужда, а се хвърляше главоломно да захапе въдицата… Може би заради дребния тарикатлък и авантаджийството, които все пак успяваха да приспят по някакъв начин здравия разум на хората или Бог знае защо, но си беше факт…
  Напоследък Пламен все по често бе спохождан от подобни мисли преди работа, пък и какво друго би могъл да си мисли разумен човек, когато виждаше как никнат като гъби всеки ден нови банки, приватизационни фондове, акционерни дружества и какви ли още не финансови сдружения на фона на инфантилната икономика и общия недоимък…
  Телефонът прекъсна мислите му. Той прекоси бързо коридора и вдигна слушалката.
- Моля!
- Борето съм. Кога ще наминеш да поиграем шах и да пийнем по малко домашна с прясна салата?
- Нямаш проблеми, Боре. Следобед съм свободен. Ще ти изнеса два – три урока. А сега трябва да тръгвам, че имам една извънредна лекця.
- Добре. В къщи съм.
  Даскала хапна набързо няколко залъка и излезе. Разполагаше с достатъчно време за да стигне до университета и да си изпие сутришното кафе. Вървеше по разбития тротоар. Пред очите му се нижеха забързани хора. С коли, без коли…Народ, бързащ след хляба.., очакващ нещо по – добро.., пълен с илюзии, мечти и комплекси. Народ, който цял живот върти колелото на шепа мошеници, жадни да властват, защото са неспособни да владеят себе си…Върти народът колелото като хамстер, докато се скапе, а после получава ритник и отива на бунището, за да гледа как децата му вървят по същия път…
  Стана му жал и в същото време го хвана яд. Толкова много хора преминаваха житейския си път по чужда воля. Обладани от инерцията дори не си правеха труда да осъзнаят своят безграничен потенциал и своя също тъй безграничен духовен мързел. Хора, отказващи да проумеят, че животът им зависи изцяло от тях самите, от волята и мисленето им. От вярата им в собствените сили. Оставяха се да им промиват мозъците и да им внушават глупости, да ги водят слепци и мошеници, само защото ги мързеше да мислят. Постоянно се спъваха в един и същи камък - в своята глупост, страх и мързел, но това явно не успяваше да ги пробуди достатъчно, та следващия път да не се спънат…
  Беше наближил кафенето. Хлътна вътре, глътна набързо едно кафе и отиде да си калява нервите сред студентската общност, която макар доста инертна и апатична, поне на моменти проявяваше нестандартно мислене.
  На лекциите му, както обикновено, имаше доста хора. След като ги поздрави, каза:
- Днес ще си говорим с вас за една друга химия, наречена Живот. Ако искате, разбира се. - аудиторията зашумя одобрително - Защото вие сте потенциала на България и мен много ме интересува защо сте дошли тук, какво искате от живота, какво очаквате, какво сте готови да дадете от себе си срещу очакваното и кои сте вие всъщност?
  Шума се усили. Бяха явно заинтригувани, че някой се интересува от тяхното мнение.
- Наистина ли ви пука за нас, господин Бързев или си запълвате времето? - въпросът бе зададен от едро момиче с красиво, изразително лице – Защото така или иначе животът си е наш и ще правим от него каквато химия си искаме.
  Последва одобрителен шум.
- Имате право, колежке. - съгласи се с усмивка Пламен - Колкото по - малко позволявате да ви се бъркат, толкова по добре. Вие сте свободни хора. Винаги имате право на избор и никой не може да ви го отнеме. Това, което мислите и чувствате, това сте. Мен ме интересува дали осъзнавате, например, че всеки е малка вселена, образ, подобие и неразделна част от голямата вселена. Дали вярвате, че можете да изградите и изживеете много по - качествен живот от този в момента и готови ли сте да поемете отговорността за делата си? Моето желание е да ви попитам, а вие не сте длъжни да ми отговаряте, защото това е разговор, не изпит.
  Цялата аудитория беше потънала в мълчание, а даскала знаеше какво означава то.
- Господин Бързев, - обади се изрусен младеж с вид на рапър - вие вярвате ли в Бога?
- Естествено. Това смущава ли те?
- Донякъде. - отвърна младежът - Мислех си, че учените не вярват в Бога.
- Според мен Бог е Вселената. Тя е факт, както са факт законите, които действат в нея и никой по - добре от учените и мъдреците не знае това. Съвършенството, обхватността и неизменността на тези закони показва наличието на висш разум, който управлява Вселената така, както нашият разум управлява тялото ни. Съвсем простичко, нали? И точно по тази причина освен в Бог вярвам в себе си и във вас. И ще направя всичко възможно вие също да си повярвате. Защото това е същността на работата ми - така да си повярвате, че никой да не може да ви подлъже да замените вярата и свободата си срещу инфантилни обещания. В същност това е основната задача на всеки учител. И никой истински учител не би си простил, ако някой ден успеят да ви превърнат в помияри, угодливо въртящи опашка пред силните на деня…
- Моите родители няма да се съгласят с вас. Те изобщо не вярват в мен.
- Вероятно ги е страх да не кривнеш от пътя, ако те похвалят и затова просто не ти го показват. Но най – важното е ти да си вярваш. Само така един ден и те ще ти повярват.
- Съмнявам се.
- Ще имаш време да се убедиш. Но преди това се постарай да се опознаеш и да си повярваш. - Пламен се усмихна - Струва си ако не за друго, то поне защото няма да зависиш от мнението на другите.
- Толкова ли е лошо да зависиш от мнението на някого?
- Зависим е противоположно на свободен. А дали е добро или лошо сам решаваш. –той разходи поглед по лицата им - Между другото ми е любопитно, колеги, според вас какво представлява самоконтрола? Израз на свобода ли е или не?!
- Осъществено право на избор. - отвърна друг младеж - А това си е чиста проба свобода.
- А дали имаш волята да поемеш отговорността за своя избор, колега? - запита Пламен - Или нея ще прехвърлиш другаде?
  Избухна смях.
- Според мен са свързани. - отвърна невъзмутимо младока - Няма свобода без отговорност.
- Колега, вие сте наясно с химията на живота и за мен е чест да ви стисна ръката. От години не бях чувал по велика истина от студент.
  До обед лекциите продължиха все в тоя дух. Той напусна университета в превъзходно настроение, хапна пътьом два сандвича и отиде у Борето да играят шах.
  Борето беше стар ерген, веселяк, влюбен в хапването, пийването и добрата компания. Но след като го съкратиха и постоя няколко месеца без работа, беше започнал да се размеква като размразен зеленчук. Не, че кой знае колко му пукаше, но скуката и свития бюджет като досадни мухи смущаваха спокойния му живот, което хич не му беше по вкуса. Затова докато приготвяше салатата, започна да се оплаква на Пламен:
- Мама му стара, вече доста време не мога да намеря свясна работа. Добре, че е селото, та поне има това онова за хапка и пийка.
  Даскала спря да реди фигурите на шаха и го изгледа учудено.
- Ти пордължавай да си мълчиш и чакай някой да се сети, че си я закъсал.
- Не исках да те занимавам с глупости. Пък и ти да не си директор на някоя фабрика, та да те питам за работа.
- Добре, добре, - прекъсна го Пламен - бачка ли ти се или си търсиш някаква службица?
- Абе аз съм си малко канапчия, - призна чистосърдечно Борето - ама както съм я закъсал, ще бачкам като добиче.
- Мазето ми е готова ковашка работилница. Дядо ми, Бог да го прости, беше ковач. Голям майстор. Почина си в работилницата и всичко остана така, както го беше подредил. тъй, че ако ти стиска, можеш вече да не се смяташ за безработен. Ще бачкаш, ще продаваш и каквото си изкарш, твое си е. Наем няма да ти искам. Ако си навит още утре можеш да започнеш.
  Борето беше спрял да реже салатата и втренчено гледаше Памен, сякаш го виждаше за първи път. След малко запита:
- Всичко е направо като в приказките, Пламене, но трябва фирма, трябва да се плащат данъци. Как ще ги оправям тия работи?
- Прав си, Боре. Ще си регистрираш фирма, ще си плащаш данъците и няма да ми създаваш проблеми. Това е, което мога да направя за теб.
- Ами ако не тръгне? - изпъшка Борето - Само ще се набутам с разните му регистрации и глупости.
- Не знам, Боре, както решиш. Ти проплака, че нямаш работа. Това е прекрасна възможност каквото си изкараш, да си е за теб. Освен това нито инструменти ще купуваш, нито наем ще плащаш. И на това ако не си доволен, няма да мога да те разбера.
  Борето взе голямата купа със салата и я остави до шахматната дъска. Все така замислен взе две чаши, наля в тях от своята домашна ракия и едва след като седна срещу Пламен, отвърна:
- Ще рискувам, братче. Ти разбираш ли му на тоя занаят?
- Като ученик дядо ми ми даваше да правя разни неща и ме учеше.
- Ще рискувам, няма как. Дето викаш, всичко е готово. Нали ще ме научиш?
- Така те искам, Боре. - ухили се даскала - А на занаята ще те науча. Защото половината от хората, които цял живот си пазят службицата или мизерстват са способни хора, които просто се страхуват да повярват в себе си и да рискуват. Ти знаеш, че и в шаха понякога се налага да жертваш фигура, за да спечелиш, нали?
- Прав си. Нямам кой знае какво да губя. Нито жена имам, нито деца.
- Дори друго да не спечелиш, поне занаят ще научиш и винаги ще можеш да си вадиш хляба честно. - Пламен вдигна чашата си - Наздраве!
- Да си жив и здрав. - отвърна Борето явно доволен - Ако знаеш как ми олекна…
- Сега ще ти се стъжни. - той посочи с усмивка шахматната дъска - Ти си на ход. Дано да си държал шаха под възглавницата по-дълго, иначе не те виждам.
- Не бързай да се радваш. Който подценява, губи.
                                                                              / следва /