Постинг
01.11.2012 11:30 -
Честит празник, БУДНИ братя Българи !!!
По случай празника искам да ви посветя малко мои стихове...
Школа
Небрежен външно, във душата си дълбоко
естетиката сложна носех на създател...
Животът гледаше ме с празен поглед
и ме наричаше наивник и мечтател...
А аз, за да докажа че е сбъркал,
със скалпела на разума безстрастен
разрязвах го със стръв, като побъркан
и свалях безразличните му маски...
Тогава той във ярост ме дамгоса -
нарече ме циничен и опасен -
творенията ми изхвърли и прахоса,
та низостта си някак да запази...
През хиляди клишета зле замислени,
прекарваше и стихове, и проза -
отрече всичко ценно, всичко истинско
със своя хилав, болен мозък...
На кръстопът постави мен самият -
на кръстопътя строг на съвестта -
очакваше във мене да убие
на моята природа дързостта...
Обърнах взор към себе си, не крия
и дълго търсих своята вина -
жестоко рових, докато открия
устоите на своята цена...
Така обикнах себе си, признавам,
прегърнах с радост своята съдба -
самоуверено се забавлявам -
не давам вече път на глупостта.
Научил ме, животът се зарадва,
че моите поеми му чета
и вместо злоба, обич проповядвам,
защото само тя е нужна на света.
Един писател решил да провери верността на една своя теза за народа. Извън градчето, в малко бунгало върху скалистия морски бряг, живеел известен мъдрец и лечител, с когото писателят често се съветвал. Отбил се той при стареца и след като го поздравил и му поднесъл чепка грозде, го запитал:
- Как мислиш, приятелю, кое е това, което колкото повече го будиш, по дълбоко заспива?
Мъдрецът го погледнал с приятелска усмивка и рекъл:
- Народът, приятелю, народът. Него можеш само да го насъскаш, но не и да го събудиш.
Скромните
Не ги уважават, не ги поздравяват,
немили - недраги се скитат...
За присмех ги ползват, вгорчават им дните,
за нищо дори не ги питат...
Смирено преглъщат горчилки нелеки,
но злоба и гняв не познават -
в сърцата си имат местенце за всеки
и всичко на всеки прощават...
Това е съдбата на скромните хора,
за тихата доблест отплата -
но срещаш в очите наместо умора
безкрайния мир на душата.
Школа
Небрежен външно, във душата си дълбоко
естетиката сложна носех на създател...
Животът гледаше ме с празен поглед
и ме наричаше наивник и мечтател...
А аз, за да докажа че е сбъркал,
със скалпела на разума безстрастен
разрязвах го със стръв, като побъркан
и свалях безразличните му маски...
Тогава той във ярост ме дамгоса -
нарече ме циничен и опасен -
творенията ми изхвърли и прахоса,
та низостта си някак да запази...
През хиляди клишета зле замислени,
прекарваше и стихове, и проза -
отрече всичко ценно, всичко истинско
със своя хилав, болен мозък...
На кръстопът постави мен самият -
на кръстопътя строг на съвестта -
очакваше във мене да убие
на моята природа дързостта...
Обърнах взор към себе си, не крия
и дълго търсих своята вина -
жестоко рових, докато открия
устоите на своята цена...
Така обикнах себе си, признавам,
прегърнах с радост своята съдба -
самоуверено се забавлявам -
не давам вече път на глупостта.
Научил ме, животът се зарадва,
че моите поеми му чета
и вместо злоба, обич проповядвам,
защото само тя е нужна на света.
Един писател решил да провери верността на една своя теза за народа. Извън градчето, в малко бунгало върху скалистия морски бряг, живеел известен мъдрец и лечител, с когото писателят често се съветвал. Отбил се той при стареца и след като го поздравил и му поднесъл чепка грозде, го запитал:
- Как мислиш, приятелю, кое е това, което колкото повече го будиш, по дълбоко заспива?
Мъдрецът го погледнал с приятелска усмивка и рекъл:
- Народът, приятелю, народът. Него можеш само да го насъскаш, но не и да го събудиш.
Скромните
Не ги уважават, не ги поздравяват,
немили - недраги се скитат...
За присмех ги ползват, вгорчават им дните,
за нищо дори не ги питат...
Смирено преглъщат горчилки нелеки,
но злоба и гняв не познават -
в сърцата си имат местенце за всеки
и всичко на всеки прощават...
Това е съдбата на скромните хора,
за тихата доблест отплата -
но срещаш в очите наместо умора
безкрайния мир на душата.
Вълнообразно
Няма коментари
Търсене