КАКВО  ЛИ  БИ  БИЛО?

 

                         Да,  питам  се  защо  сме  озлобени,

                         и  зли,  безчувствени  и  неми…

                         И  питам  се  кое  ни  е  отнело

                         човешкия  ни  образ.  Мислите  ми  смели

                         в  затворен  кръг  се  блъскат  разярено

                         и  търсят  път  към  нещо  без  предели –

                         желано,  вечно,  неопределено –

                         потъпкано  от  жалките  ни  цели…

 

                         Безпътие…И  то  от  нас  създъдено,

                         със  страхове  обшито  и  от  тях  извадено

                         за  да  ни  носи  лесни  удоволствия,

                         омайвайки  със  своето  спокойствие

                         бушуващите  в  нас  духовни  сили,

                         създадени  от  обич,  обич  не  открили,

                         а  само  сляпа  страст,  илюзии  разбити –

                         в  душата  тиха  бяс,  пълзим  като  пребити…

 

                         Животът,  без  да  иска,  ни  притисна…

                         Предпазвайки  се,  го  осакатихме…

                         Натрупвайки  житейския  си  опит,

                         натрупвахме  житейския  си  страх,

                         та  в  детските  очи  погледнахме  без  обич,

                         в  невинната  душа  внушихме  грях –

                         грехът,  що  обичта  от  там  прогони,

                         налагайки  бездушните  закони

                         на  някакво  лъжеразвитие…

                                  
                         И  мисля  си  какво  ли  би  излязло
                         
                         ако  не  лъжем  себе  си  и  другите, 
    
                         ако  обичаме  и  без  да  сме  обичани,

                         ако  признаваме  и  без  да  ни  признават,

                         ако  не  правим  сметки  в  любовта  си,

                         ако  ценим  това,  което  имаме,

                         ако  отхвърляме  измислените  догми

                         и  следваме  вселенските  закони?!

 

                         И  питам  се,  дали  не  ни  е  страх

                         от  липсата  на  злоба  и  коварство,

                         от  сблъсъка  със  звучен  детски  смях,

                         от  принципите  в  Божието  царство…

                         А  колко  би  било  добре,

                         да  срещнеш  вместо  гадост  радост                                                       
                         
                         и  вместо  тъжно,  весело  дете…

                         Не  е  ли  туй  житейската  наслада?!

           
     С цялото ми уважение и загриженост: Огнян Узунов

Свят в който е станало спорт данадлъжеш другия,да го направиш прост.....

Всяка вечер обикалям квартала с колата си и се вглеждам в лицата на хората. Толкова много негативизъм...Насядали в градинките, парковете, пред стъпалата на магазинчетата, захапали цигара в уста и с бутилка бира в ръка, опитващи се да получат признание от себеподобните си, признание за собствената си нищожност и бездуховност. Едно оглеждане, все едно не са на тротоара, а на някакво модно ревю...Едни и същи безсмислени приказки и възгордяване, че имат пари за още няколко бири и ракии. В приближаването на края на деня се разбира, че цигарите са свършили и започва едно умилкване, някой да им даде поредната цигара. Тогава стават мили и в очите им виждаш надежда, да получат нещо, което никога и за нищо не са заслужавали. Плюс от мен за това хубаво стихотворение.