ГРАНИЦАТА

         Беше времето на лозунгите, слово-блудството 
  и партийните  поръчения.  Времето,  в  което  една 
  безумна  партия  се  бе  провъзгласила  за  най-велика  
  и се правеше на всемогъща сила. Вярваше си, че                                                            ще  надмогне  Вселенските  Закони  и, посветена  на 
  илюзията си, нанасяше трудно поправими щети  на духовността 
  и  ценностната  система  на  цял  един  народ…

   В такова  време  се  опитвах  да  завърша  книгата  си,          
   за  да  я  оставя  после  да  събира  прах  в  някое
   издателство,  докато  ми  я  върнат,  без  да  са   я   погледнали... 
  А  това,  както  сами  разбирате,  не  ме  мотивираше  кой  знае  знае  колко  за        спокойна  и  ползотворна  работа. 
  Така,  че  на  моменти, освен  да  увеличавам 
  съдържаието  на  никотин  в  кръвта  си  и  да  псувам, 
  друго  не  правех.  Освен  това  на  гости  за  панаира  ми  беше  дошло  едно          приятелско  семейство,  което  често    тровех  с  проклетите  си  цигари,  а  от        този  факт  ми  ставаше  още  по-  кофти…

  След  като  изхвърлих  поредния  смачкан  лист  в 
кошчето,  избълвах  поредната  порция  ругатни 
и  се  се  запътих  към  банята,  за  да  си  наплискам 
лицето  със  студена  вода.  Някак  тайничко  се  надявах,  
че  като  се  освежа,  ще  успея  по-лесно  да  реша  
дали  да  продължавам  да  пиша  Истината  за 
нещата  от  живота,  както  ги  мисля,  осъзнавам  и  виждам, 
или  е  време  да  направя  най-сетне  нещо  годно  за  за публикуване… 

           Едва  тогава  до  полуотворената  врата 
забелязах  дъщеричката  на  приятелите  ми. 
Въобще  не  бях  усетил  кога  се  бе  промъкнала  и 
съвсем  чистосърдечно  се  сконфузих.

         -А,  ти  какво  правиш  тук,  в  тая  пушилка?!  - 
запитах  я  почти  убеден,  че  съм  се  изчервил
от  неудобство  заради  ругатните,  които  със 
сигурност  беше  чула.

         -Нищо…  -  тя  наведе  глава.  -  Наблюдавах те.

         -Вероятно  си  се  напикала  от  смях!  –  казах 
ухилен,  а  после  превключих  на  по-строг  тон.  – 
Друг  път  по-добре  ми  се  обаждай!

         -Беше  много  страшен…  –  призна  тя  виновно, 
като  си  играеше  с  крайчеца  на  рокличката.  – 
Крещеше  странни  думи  и  хвърляше  смачкани 
листове,  сякаш  се  караше  с  някакъв  Дух…
Наистина  ли  можеш  да  говориш  с  Духове?

         -Не  съм  опитвал.

         -А  никога  ли  не  си  искал  да  бъдеш  Дух?

         -Не  знам..,  не  съм  се  замислял…  -  отвърнах 
смаян  -  Защо?!

         -Защото  на  мен  много  често  ми  се 
иска.  –  продължи  тя,  а  в  очите  и  се  появи 
странен  блясък.  –  Тогава  ще  мога  на  всеки  да 
казвам  истината,  без  да  ме  е  страх.

         -Значи  ли,  че  много  искаш  да казваш  истината?

         -Да.  –  каза  твърдо  тя.  –  Но  малко  ме  е  страх.

         -Все  пак  защо  мислиш,  че  като  я 
кажеш,  непременно  ще  ти  се  случи  нещо  лошо.

         Защото  е  така.  –  отвърна  решително.  – 
Вчера  Пламен  ме  спъна.  Казах  му,  че  е  грубиян,  а  той  ме  удари.

         Понеже  не  казах  нищо,  тя  ме  изгледа 
победоносно  и  зададе  нов  въпрос:

         -Ти  писател  ли  си?

         -Да.  -  отвърнах,  като  се  чудех  какви  ли 
въпроси  ще  последват.

         -А  това,  което  пишеш,  истина  ли  е?

         -Поне  така  си  мисля.

         -И  не  те  е  страх?!

         -Не…  От  какво  да  ме  е  страх?

         Тя  не  ми  отговори.  Вместо  това  констатира:

         -Значи  си  Дух.

         -Не,  не  съм.  –  разговорът  ставаше  все  по-
интересен.  –  Ако  не  вярваш,  можеш  да  ме 
ощипеш,  за  да  се  увериш,  че  не  съм  Дух.

         Тя  ме  изгледа  подозрително,  после  в  очите 
и  се  появи  съчувствие.

         -Нали  няма  да  ми  се  разсърдиш,  ако  ти 
кажа  истината?

         -Не,  разбира  се.  Дори  ще  съм  ти  много 
благодарен.

         Тя  се  загледа  в  пода  и  се  замисли...  
По  личицето  и  се  изписа  онази  смешна  сериозност,  зад  която  се  крият  загадъчните  пътеки  на  детската  мисъл,  после  внезапно  изтърси:

         -Мисля,  че  си  луд.

         Изглежда  съм  се  стегнал,  защото  ме 
изгледа  с  недоволство  и  ми  напомни  какво  бях 
обещал.

         Погалих  я  с  усмивка  по  главицата,  за  да  я 
уверя,  че  не  съм  се  разсърдил  и  на  свой  ред  я 
попитах  как  е  разбрала,  че  съм  луд.

         -Много  лесно.  –  заяви  без  колебание.  –  Ти 
каза,  че  не  си  Дух,  а  пишеш  истината,  без  да 
те  е  страх.  –  и  завърши  победоносно.  –
Значи  си  луд.

         Мога  да  споделя  с  вас  съвсем 
чистосърдечно,  скъпи  читатели,  че  бях  шокиран  от  тази  непоклатима  логика.

         -Добре.  Но  защо  да  значи  точно,  че  съм  луд?

         -Защото  само  Духовете  и  лудите  не  ги  е  страх.

         -Права  си.  –  признах  съкрушен.  – 
Значи  излезе,  че  наистина  съм  луд.

         Личицето  й  помръкна.  В  очите  й  се 
появи  съчувствие.  Стори  ми  се,  че  всеки 
момент  ще  заплаче…

         -Елена,  –  запитах  предпазливо.  –  ще  ми 
кажеш  ли  какво  те  разтревожи.

         Тя  зарея  кристално-сините  си  очи 
някъде  в  простора,  сякаш  там  очакваше  да 
намери  отговора,  после  се  разплака,  като  през 
сълзи  промълви:

         -Мъчно  ми  е  за  лудите…  Тях  ги  затварят, 
нали?!

         Погледнах  в  детските  очи.  Бяха  толкова 
чисти  и  тъжни,  че  дори  само  заради  тяхната 
чистота  си  струваше  винаги  да  пиша  Истината  и 
да  дам  всичко  от  себе  си,  за  да  не  изчезне  тя 
никога  от  живота  ни.

С цалото ми уважение и загриженост: Огнян Узунов