КАКВО ЛИ БИ БИЛО?
Да, питам се защо сме озлобени,
и зли, безчувствени и неми…
И питам се кое ни е отнело
човешкия ни образ. Мислите ми смели
в затворен кръг се блъскат разярено
и търсят път към нещо без предели –
желано, вечно, неопределено –
потъпкано от жалките ни цели…
Безпътие…И то от нас създъдено,
със страхове обшито и от тях извадено
за да ни носи лесни удоволствия,
омайвайки със своето спокойствие
бушуващите в нас духовни сили,
създадени от обич, обич не открили,
а само сляпа страст, илюзии разбити –
в душата тиха бяс, пълзим като пребити…
Животът, без да иска, ни притисна…
Предпазвайки се, го осакатихме…
Натрупвайки житейския си опит,
натрупвахме житейския си страх,
та в детските очи погледнахме без обич,
в невинната душа внушихме грях –
грехът, що обичта от там прогони,
налагайки бездушните закони
на някакво лъжеразвитие…
И мисля си какво ли би излязло
ако не лъжем себе си и другите,
ако обичаме и без да сме обичани,
ако признаваме и без да ни признават,
ако не правим сметки в любовта си,
ако ценим това, което имаме,
ако отхвърляме измислените догми
и следваме вселенските закони?!
И питам се, дали не ни е страх
от липсата на злоба и коварство,
от сблъсъка със звучен детски смях,
от принципите в Божието царство…
А колко би било добре,
да срещнеш вместо гадост радост
и вместо тъжно, весело дете…
Не е ли туй житейската наслада?!
С цялото ми уважение и загриженост: Огнян Узунов
всю жизнь мы время убиваем а в результа...
И ся ква станала
