/ продължение /
 
    Основната мотивация на писателят Светлин Волев, макар непознат и непризнат в родната си България да предпочете, въпреки всичко, да остане да твори в нея, беше семейството му. Но освен това в него имаше и една силна, вътрешна потребност на духа. Потребността да изживее, осъзнае, надживее и опише абсурдните илюзии, натрапвани и завладели живота в тази многострадална земя, успешно опорочавайки нейния народ в рамките на неговия житейски път.
    Като потомък на поколения учители-възрожденци, милеещи за просвещението, духовното развитие, добруването и просперитета на Родината, той беше наследил от тях любознателност, почтеност, истинолюбие, родолюбие и благородство. Може би именно поради тези си добродетели още в младежките години беше шокиран от абсурдния начин на живот, обезличаващ и угнетяващ хората, налаган със сила в страната от московските агенти и техните русофилски протежета в управлението.
    Тайно натоварена да пречупи възрожденския дух, воля и вяра на нашия жилав, буден, находчив народ, управляващата у нас комунистическа шайка бе присвоила държавата по съветски модел, бе отнела собствеността и принудително бе натикала народа в ТКЗСта и заводи.
    Така успя постепенно да го обезличи и обезсърчи, превръщайки го в сбирщина крепостни ратаи, зависими изцяло от подаянията на държавната машина.  
Това безперспективно, безсмислено вегетиране ден за ден в тежък физически труд, мизерия и духовна нищета, натрапен на българите от режима, контрастираше напълно с представите на Светлин за хармонията, уюта и ясното съзнание за духовни ценности и перспективи, характерни за семейното му огнище.  
    Израсъл от невръстно дете до оформена личност в среда от любов, истина, взаимно уважение и скромна благодат, той не разбираше смисъла на напомпания с фалшива приповдигнатост и напудрена грозота враждебен външен свят на пропагандни лъжи, грубост и просташко самодоволство. Цялото това фиаско смущаваше чистата му млада душа и провокираше в съзнанието му желанието да търси отговори, опитвайки се да проумее причините за този контраст.
    Дългото търсене на отговори в горните класове на гимназията и през последвалата военна служба му помогнаха да проникне дълбоко зад фасадния декор на българския политически, социален и обществен маскарад, да вникне в нравите и същността им и да осъзнае внимателно прикриваните същински мотиви на този анти-български политически заговор. А тези прозрения вдъхновиха в него желанието да разкаже на следващите поколения цялата изстрадана от българите истина, за да бъде тя ясно осъзната в нейната абсурдна, злонамерена арогантност и да предпази младите поколения от трагичното повтаряне на заблудите и грешките на неговите съвременници, станали жертви на една привлекателна, изкусно замислена измама.
    След тъй наречената, инициирана от Кремъл перестройка, създаваща новата илюзия за демократизация на обществото, а в същност целяща награбилите се с народни пари висши партийни и комсомолски ръководители и техните протежета от тайните служби и силовите структури да се узаконят като бизнесмени, се отприщи нова надежда, предизвикваща и нов ентусиазъм у хората. Те отново бяха успешно подведени, че ще градят демокрация, без да осъзнават, че комунисти и съветски агенти с милиционерски манталитет няма как да градят нещо, неразбираемо, доскоро отричано и ненавиждано от тях.
    Писателят ясно виждаше, че тази нова заблуда ще има трагични последици за българите, защото животът с течение на времето бе успял напълно да го убеди, че комунистът, независимо в коя точка на света живее, няма как да е патриот. Този типаж винаги бе русофил, влюбен в Москва и неин верен доброволен или платен агент, готов по всяко време да предаде дори родителите си по примера на героизираното съветско хлапе Павлик Морозов, за да се хареса, да угоди и служи на Кремъл – крепостта на феодализма и неговото отроче, комунизма.
    Възмутен и наранен от наглостта на съветските агенти у нас, брутално отнели живота на писателя-истинолюбец Георги Марков, Светлин Волев беше решил да продължи свещеното и благородно дело на достойния българин за разкриване на цялата, грижливо прикривана от другарите Истина.  
    Самият факт, че червените сатрапи и техните наследници продължаваха да се гордеят с русофилството си, вместо да се срамуват, че са загърбили и продължават да загробват България в името на сляпата си, садо-мазохистична любов и властолюбива надежда към световната феодална крепост – съветска, а в последствие олигархична Русия, според него си бе тежка психиатрична диагноза.  
    Наблюденията му в продължение на десетилетия над действията на тези, добре подплатени с власт съветски агенти, наричащи себе си патриоти недвусмислено показваха, че по-нагла проява на лицемерие от твърдението им нямаше как да се съчини. Това бе причина писателят да смята за безмерна наивност, граничеща с национален позор и предателство подкрепата, давана за тази българо-фобска порода, от нейните фанатични избиратели.  
    Работеща за интересите на московската феодална империя с несекващи апетити за световно господство, тази продажна банда бавно и систематично в продължение на седемдесет години бе унищожавала Родината и народа си в името на съветската власт, а на всичкото отгоре сега имаше наглостта да се изживява като патриотична.  
    На забравилите или незнаещи, понеже не са били родени все още тогава или пък са били невръстни деца, писателят искаше да разкаже как на всеки партиен дом по онова тъмно време се вееше не националния ни флаг, а съветското червено знаме със сърп и чук на него и как комунистическата партия на два пъти бе кандидатствала за шестнадесета съветска република...
    Но Светлин Волев, въпреки всичко, беше благодарен на комунистите и русофилите за това, че в захлас от инерцията на властолюбието и комплексите си, обладани от омразата и илюзиите на противоестествената си идеология, обещаваща им вечна диктатура на примитивното над духовното, тези нещастници в самозабравата си, без дори да съзнават, бяха отвратили завинаги разумната, осъзната част на човечеството.  
    Чрез мерзките си дела дори бяха успели да стреснат доста упоени от коварно-примамливата комунистическа идея-илюзия хора, като в желанието си да властват, грабят и рушат, бяха демонстрирали цялата грозота, низост и глупост на примитивното си съзнание и бяха извадили наяве всички рискове, които подобно негативно съзнание криеше за човешкото развитие.  
    Самият техен начин на управление и консумиране на властта бяха безапелационното доказателство, че всичко противоестествено, каквато беше в същността си тяхната идеология за власт на примитивното над възвишеното, на грубата физическа сила над духа и интелекта, са убийствени и безперспективни за живота на планетата изобщо.  
    С действията си те пълноценно бяха доказали във времето своята несъстоятелна, жестока и агресивна същност, неспособна да прояви дори елементарна хуманност, разбиране, състрадание и уважение към околните, на чиито добродетели се базираше развитието на целият цивилизационен процес.
 
                                                              / продължение /
 
    В покрайнините на едно планинско село, в малка пещера живеел бездомен старец който, минавайки често през селото, повтарял сякаш на себе си: „Кой каквото прави, на себе си го прави...“  
    Селяните се дразнели от тези му думи, засягащи ги по някакъв неопределен, но болезнен начин без явна причина, но една жена така намразила кроткия човек заради думите му, че за да го накара да млъкне, решила да го отрови. Замесила тя вкусна питка, сложила в нея отрова, увила я в бяла кърпа и като видяла скитника, го пресрещнала с блага усмивка и с думите:  
–    Омесих тази питка за сина си, но той не се прибра за обед. Вземи я изяж, докато е още топла, пък аз ще омеся друга за момчето ми.
    Старецът благодарил с насълзени очи, прибрал питката в торбичката си и продължил бавно пътя си, повтаряйки тихичко любимата си мъдрост...
    Следобед, докато прекосявал гората над селото на път за природния си дом, той видял край пътеката млад мъж, приведен над току що отсечен стар бор.  
    Въпреки, че бил гладен, милостивото сърце на стария човек го накарало да спре и да извади все още топлата, благоуханна питка от торбичката си и да я даде на младежа с думите:
–    Вземи да се подкрепиш, синко. Сигурно много си изгладнял след тежката работа, а като гледам, още доста работа те чака...
–    Ами ти какво ще ядеш, дядо?! – запитал учудено дървосекачът.
–    В торбичката имам малко плодове. Пък и природата е щедра, момчето ми...
    Изгладнелият от усилната работа млад мъж не чакал повторна покана. С благодарност в погледа той кимнал на стареца, грабнал питката и стръвно започнал да яде, а скитникът му махнал за сбогом и продължил по пътя си...
    Така, заслепена от озлоблението си, майката предизвикала, а скоро след това изживяла и болезнено осъзнала Истината в думите на стареца, заради които искала да го убие...
    Преди години, попаднал съвсем инцидентно на седмичника „Наблюдател“, Светлин Волев бе респектиран от проницателния поглед, обективното съдържание и интелигентния, уважителен начин, по който информацията бе поднасяна на читателите. Всичките Истини по неудобни теми и болезнени проблеми, изложени почтено и директно, провокираха приспаната обществената съвест и доблест, точно както думите на стареца от притчата бяха провокирали озлоблението и омразата на майката. И, съответно ефектът бе същия. Постоянните нападки, заплахи и опити за насилие, насочени срещу екипа, правеха седмичника само още по-предпочитан...
    Година по-късно вестникът вече бе станал любимо четиво на пробуждащото се гражданско общество, а писателят не сядаше да пие без него сутрешното си кафе и с всеки прочетен брой желанието му да се запознае лично с неговите създатели и целия издателски екип се засилваше.
    Явно в тяхно лице писателят най-сетне бе видял своята естествена среда за общуване и развитие, утвърждаваща националните добродетели и така представляваща катализатор за националното му самочувствие, притискано от заобикалящата го порочна действителност на пост-съветската псевдо-демокрация .
    Обявената в поредния брой инициатива на екипа за създаване на клуб „Светлина“, по повод навършването на година от първата публикация на седмичника, много го зарадва и окончателно затвърди решението му да се присъедини към тази среда на будни, почтени българи.
    Сега, шестнадесет години по-късно, писателят беше абсолютно убеден, че тогава бе направил правилния избор, който беше обогатил и разширил неимоверно духовния му свят, привнасяйки допълнителен смисъл в житейския му път.
    Докато чакаше приятелите си от екипа на вестника, за чието внимание бе приготвил като изненада разпечатки от новия си роман, в който те бяха основни герои, мислите му се зареяха в новите перспективи и предизвикателства, пред които предстоеше да се изправи човечеството...
 
                                                                    ЕПИЛОГ
 
    Катастрофирало в айсберга на поредната, вероятно последна илюзия на примитивното си съзнание за отделеност от Природата, от Планетата и от Вселената – илюзия, водеща го към разруха и самоунищожение – човечеството бе започнало най-сетне да се осъзнава като част от Вселенската цялост, като клетка от Вселенския организъм, неизменно и безапелационно свързана с всичко останало.
    След започналото видимо осъзнаване от човеците на Същинската Цялостна Реалност, човечеството постепенно преодоляваше насажданите му от хилядолетия като паралелна реалност примитивни внушения за грях, слабост, разединение, завист и ревност, водещи го към страх, обърканост, инерция и безхарактерност...  
    Изстрадалият себепознанието си човешки род най-сетне начеваше възкръсването си от пепелта. Като Феникс, той постепенно, но необратимо се възраждаше в реалното си духовно, творческо величие, отредено му от Всевишния и Съдбата като на съзнателен и разумен вид.  
    А това неизбежно водеше човечеството до позитивна промяна в отношението му към Живота, към Природата, към Планетата… Както и към Безграничнният Всемогъщ, Обединяващ Всичко в Себе Си с Енергиите на Своята Безусловна Любов, Премъдрост, Истина, Светлина, Сила, Дух, Висш Разум и Чисто Съзнание Вселена, от която все по-ясно осъзнаваше, че е съзидателна клетка, съдържаща цялата информация за Целостта в себе си.  
    Така, от примитивен консуматор, разрушител на околната среда и на Планетата, отделният човек и човечеството като вид, обединен от ясното съзнание за цялост и съпричастност, предстоеше да се превръща постепенно, съвсем съзнателно от неразумна съвкупност болни, застрашаващи Вселенския организъм съставки в здрави, съзнателни и съзидателни негови клетки и органи, радващи се на изобилието, уважаващи Живота и благодарни за безграничната благодат, изпращана им от Създателя и Вселената...
                                                                    КРАЙ

    Приемете цялата ми любов и благодарност към всички Вас, прочели, осъзнали и намерили вдъхновение за повече любов, мъдрост, истина и вдъхновение за добри дела в написаният от мен за Вас роман Айсберг! 
     Много ще се радвам, ако поне малко съм Ви бил полезен в избора и следването на Добрия път...
     Нека Божията Любов, Мъдрост и Истина винаги живеят и творят във Вас мир и благодат, за да ставате все по-осъзнати и одухотворени, неподатливи на лъжите, страховете, зависимостите и изкушенията!
                                                                                               Огнян Узунов