/ продължение /

   По виещият се като планински поток път бавно пълзеше черен “мерцедес” без сериен номер, с тъмни стъкла, явно правен по поръчка, широк почти колкото камион. Лицата на пътуващите в луксозното возило не пасваха особено на елегантното, оборудвано с всички екстри купе, но по нищо не личеше този факт да ги притеснява.  Дори за не особено набитото око веднага ставаше ясно, че седящите отпред имаха явно предпочитание към количеството на храната и стероидите…
   След като подмина бариерата и пропътува още близо километър, колата спря пред нещо като манастирски портал от масивно дърво с метален обков, преливащ в двете посоки в каменен зид, наподобяващ Великата китайска стена. Порталът се отвори бавно, пропусна черния автомобил и също така бавно се затвори след него. Вътре бяха паркирани още няколко подобни возила, които нямаха нищо общо с родния оскъден стандарт на живот. По-скоро бяха едно от многобройните доказателства за пълната дисхармония в общественото устройство…
  Двете купчини мускули с изненадваща за размерите им пъргавина напуснаха предните седалки и почти едновременно отвориха задните врати, от където бавно и тежко се измушиха два скъпи костюма. Притежателите им бяха в напреднала възраст. Дългите години привилегирован живот почти бяха заличили произхода им.  Почти. Ако не се вземеше предвид лукавата безсърдечност на лицата и очите, която ги сближаваше като две хиени и напомняше за андрешковската им природа.
  С отмерена стъпка, следвани от горилите, те потънаха зад огледалните стъкла на къщата.
  Около дълга, дъбова маса бяха насядали десетина души все в преклонна възраст.  По-будния наблюдател веднага би забелязал приликата между тях. Прилика в излъчването и маниерите, което пък недвусмислено говореше за общност в интересите и начина на живот от много дълго време. Те разговаряха помежду си тихо, а лицата им бяха напрегнати...
  Когато двамата от черния мерцедес влязоха в огромния хол, разговорите стихнаха. Те заеха местата си, после единия от тях извади от кожената си чанта черен лаптоп, отвори го и след като прегледа набързо съдържанието, появило се на екрана, започна с присъщото за близкото минало обръщение:
- Другари, ако сте готови, да започваме.  -  след което ги обходи с хладен поглед, за да се увери че го слушат, прочисти гърлото си и продължи сериозно   -  Подценихме българина и нещата започват да излизат извън контрол. Всеки ден изникват нови фирми. Малки, компактни, гъвкави фирмички, които много бързо се нагаждат към нуждите на пазара, подбиват цените, привличат качествената работна ръка... Конкуренцията става много силна, а нашите хора не са подготвени за нея и бързо губят позиции.  -  той отново огледа лицата около масата, преди да продължи  - Всички, предполагам сме наясно, че допуснем ли да се създаде средна класа, с нашето управление е свършено. Никой, който е вкусил сладостта на частния бизнес няма да иска въобще да чуе за леви идеи, а те са основния ни лост за манипулиране и приспиване на общественото съзнание. Демократите пак ще вземат властта, но този път няма да ни я подарят, защото ще имат подкрепата на средната класа. Така целият ни план отива по дяволите… Предполагам, това добре го разбираме всички?! Или греша?
- Другарю Павлов,  -  намеси се друг ветеран от бившите тайни служби  -  ние имаме хора и структури навсякъде. Чрез тях контролираме всичко и в партиите, и в бизнеса и в банките. Освен това парите са в нас. Ще осуетим всякакъв опит, както неведнъж досега сме го правили успешно…
- Но това е до време, Иванов.  -  прекъсна го Павлов  -  Докато сме на власт. Което може да не продължи дълго, ако допуснем народът да осъзнае силата си и реалните възможности на демокрацията. Същият този народ, когото така добре бяхме обработили за целите ни през последните петдесет години…  -  той замълча многозначително, изкашля се и продължи   -   Именно по този повод съм ви събрал днес. Трябва да измислим стратегия за противодействие. Ако искаме да държим властта, а нашите фирми да владеят пазара и да пълнят партийните каси, от които всички ние зависим, в България не трябва по никакъв начин да се допуска развитието на пазарните принципи и на конкурентен дребен и среден бизнес. Защото тяхното развитие означава създаване на силно, обединено около демократичните принципи гражданско общество, което ще е нашия край.
  Затова думата демокрация трябва да стане мръсна дума за българина. Всячески трябва да препятстваме развитието на конкурентна среда, за да запазим нашия монопол. Както преди малко спомена колегата, имаме мнозинство в парламента, което да гласува удобни закони. Имаме свои хора на възлови позиции във всички партии. Правораздавателната система е от наши кадри. Медиите също. Всичкият този ресурс трябва да се впрегне за манипулиране на процесите и разединяване на общественото мнение. А то е податливо.., много податливо. Най-вече на полуистини, компромати и клюки... Всички знаем, че българина обича да се занимава с чуждите работи повече, отколкото със своите собствени. Това трябва да се толерира и използва, докато действа... Трябва да се използва също банковата система, която все още е от наши кадри... С оглед на всичките тези обстоятелства ще се наложи да изградим  също  силови структури от бивши спортисти и наши момчета от службите, които да започнат тормоз и принудително застраховане на новите фирми. Така хем ще печелим, хем ще препятстваме всички, които не са с нас. А онези, които отказват, ще бъдат притискани, ограбвани и малтретирани, докато приемат, без закона да може да противодейства.
  Освен това в близко бъдеще, когато дойде подходящия момент, някои банки ще трябва да обявят доста високи лихви по депозитите, за да привлекат спестяванията на хората и да ги накарат да извадят парите си от дюшеците. След като направим това, ще раздадем кредити на нашите хора, а после ще предизвикаме изкуствено инфлация, като пуснем в обръщение голямо количество нови емисии банкноти без покритие. Хиперинфлацията ще доведе много от банките до фалит и ще стопи набъбналите спестявания, а кредитите ще станат несъбираеми, след като в суматохата потулим нещата.
  Като успеем да унищожим дребния бизнес и да приберем спестяванията, много хора ще са принудени да продадат недвижимата си собственост на безценица, за да оцелеят. Ние ще я изкупим и за всичко, естествено, ще обвиним пазарната икономика.  -  говорещият отпи глътка вода и в заключение каза  -   Това е картината в общи линии, другари. Нахвърлих ви само някои идеи. Сега искам да се отпуснете и спокойно да обмислите ситуацията, за да стигнем до верните решения. Очаквам предложенията ви, като пак ви обръщам внимание, че дадем ли на народа възможност да усети силата си, да се почувства независим и да придобие самочувствие, ще е много трудно, дори невъзможно да задържим властта. Както виждате, другари, чака ни много работа.
  Последните му думи предизвикаха раздвижване и началото на активно обсъждане, което щеше да продължи дълго…


                                                       / продължение /


  Пламен се прибра рано, изтегна се за половин час, колкото да дообмисли някои неща, после набра номера на Ангелина. Беше решил да я заведе на вечеря и не само това.
- Моля! - обади се отсреща мъжки глас.
- Добър вечер. Търся Ангелина.
- Един момент…
 След малко чу сладкото й гласче:
- Да, моля?
- Здравей, Ли! Ще вечеряш ли с мен? - а понеже отговорът и се забави, допълни -  Спокойно можеш да ми откажеш. Няма да се обидя.
- Изобщо не смятам да ти отказвам. Просто не бях подготвена за такова предложение.
- До половин час ще дойда да те взема, става ли?
- Ще се приготвя. Чао.
  Настаниха се в малко, спретнато ресторантче в стария град. Пламен понякога се отбиваше там и знаеше, че имат добра кухня. В последно време се бяха появили доста такива на мястото на старите, парвенюшки ресторанти. Винаги можеше да се намери местенце, където да прекараш няколко приятни часа, без унизително да снасяш на надутия портиер, за да те пусне в празния салон с резервации на всяка маса…
- Харесва ли ти? - запита той, докато си избираха места.
- Много е приятно. - съгласи се тя. - Точно като за влюбени.
- Вече за такива ли минаваме!? - подхвърли Пламен с весела усмивка.
- Ставаше въпрос за заведението. - отвърна Ангелина и едва забележимо поруменя.
- Да, де… Какво ще кажеш за тази маса?
- Добра е.
  Седнаха и се зачетоха в менюто. Междувременно поръчаха аперитива. Когато сервитьорката го поднесе, благодариха и вдигнаха чаши. Погледите им се срещнаха..
- Е, за едно добро начало!
- Да се надяваме… - тя му хвърли закачлив поглед и през звъна на чашите добави -  Тук ли си водиш новите приятелки?!
  Пламен се усмихна на въпроса й.
- Местата винаги са различни. Обичам разнообразието.
- И с жените ли?!
- Не. Моногамен съм. Допадне ли ми някоя жена, събирам всички останали жени в нея. С теб май извадих късмет.
- В началото всички така си мислят.
- Намекваш, че някой ден ще си хапя задника, така ли?
- Не е зле да си подготвен и за такъв момент…
- Добре-е. Значи можем да преминем към избора на вечерята.
  След като избраха и поръчаха, той спря поглед върху замисленото й лице, преди да попита:
- Къде отлетя, Ли?
- Мислех си колко малко те познавам.
  Ръката му се плъзна по масата и докосна нейната.
- Ще имаш достатъчно време за това. Между другото като дете бях много луд и правех всевъзможни дивотии. Веднъж майка ми беше станала свидетел на една от тях, но аз не знаех, че ме е видяла. Когато привечер баща ми се прибра и седнахме да се храним, тя започна да ме подпитва. Явно много държеше да си призная пред него какво бях направил, за да си отнеса наказанието. Аз, обаче, скълъпих някаква лъжа.  Тя се изнерви и ми се развика, но баща ми я спря с думите: „ Ако не беше го разпитвала, нямаше да те излъже. „ Естествено последва остра реплика от майка ми на тема възпитание, обаче тези негови думи се запечатиха в детското ми съзнание и се оказаха много полезни. Те ме научиха да наблюдавам, без да разпитвам.
- С тях ли живееш?
- Починаха когато бях в гимназията. Катастрофа. - той въздъхна - Някакъв пиян тираджия заспал на волана, влязъл в насрещното движение и…
- Съжалявам… - тя сведе поглед, явно и беше неловко.
  Пламен стисна ръката й. Отдавна не беше срещал такова чисто създание.
- Успокой се. Та това беше преди седемнайсет години. Вече съм претръпнал…
  Сервитьорката се появи точно навреме, за да разсее напрежението. Поднесе с усмивка вечерята, наля вино в чашите, пожела им добър апетит и се оттегли, отнасяйки със себе си мръсния пепелник и неприятните спомени.
  По време на вечерята двамата усещаха как прескачащата помежду им искра се превръща в малко, палаво пламъче от ония, които никой никога не знае кога и в каква стихия ще се превърнат. Но докато у Пламен това клонеше към радост, у  Ангелина будеше доста противоречиви чувства, дори страх, тъй като спомените и от подобно преживяване бяха съвсем пресни.
- Ти май се стегна… - спокойния му глас погали ушите й - Страховете погубват мечтите, момиче!
  Прочете в нейния поглед колебание, последвано от прилив на решителност.
- Безпокоя се от себе си, от моята влюбчивост. Познавам те от два дни, а имам чувството, че съм с теб от години.
- Знаеш ли защо те поканих на вечеря? За да ти кажа, че времето няма никакво значение. Защото мисля да те попитам дали искаш да живееш с мен. Бих бил щастлив да продължа живота си с теб, да бъдеш моя съпруга и майка на децата ми.
  Този път Ангелина го погледна, сякаш го виждаше за пръв път. След кратка пауза, през време на която се опита да преглътне изненадата и сълзите си, запита:
- За успокоение ли ми го казваш!?
- Само дето не знам какво успокоително има в това. - отвърна той с усмивка. - Е, приемаш ли риска?
  Тя беше приковала поглед в него като хипнотизирана. Не можеше да мисли за нищо. Беше отворила душата си, а отговорът беше в очите й.

                                                                          / следва /

но моделът на либерална демокрация бе внесен у нас от САЩ , бе възприет и от сини, и от червени...

Важно е кой, с какви подбуди и как го осъществява, с какви скрити цели и намерения го прилага и използва...

Имаше бизнесмени със сериозно образование - магистри по борба и бойни изкуства. Повечето бяха убити.