/ продължение /

  Спас Арнаудов, по прякор Лекето, бивш шофьор на първия секретар на окръжния комитет на комунистическата партия и ухо на държавна сигурност, понастоящем собственик на чейнджбюра и заложни къщи, където умело се изпираха парите на покрилите се в сянка партийни величия, седеше в тежко дъбово кресло, а синът му Иван се разхождаше нервно из облицования с мрамор и дърво огромен хол пред виновните погледи на горилите си. Вратата се отвори и през нея се вмъкна двуметров гардероб.
- Шефе, оня живее на няколко пресечки от тук, до старата фурна. Кара един скапан “ голф “ и е някакъв даскал. Пълен смотаняк. Ако кажеш, още тая вечер ще му натроша кокалите.
- Да, бе! - изръмжа малкото Леке, спря да се разхожда и посочи с глава към двамата, които стояха около масата - Тия отворковци виждаш ли ги? И те снощи плямпаха същото, а после едва се довлякоха до колата. Станахме за резил! Накрая ще ви изритам и ще наема него, поне да знам, че имам охрана.
- Ще го гръмна тоя, мамка му… - изрепчи се гардероба.
- Никого няма да гръмнеш! - сряза го стария - Ще му спретнем нещо по - интересно, та да ни помни. - после се обърна към сина си, който продължаваше нервно да крачи из стаята - Ти какво ще кажеш, сине?
- Наистина ли ме питаш? - отвърна малкото Леке с насмешка.
- Да. - стария продължаваше да го гледа загрижено.
- Искам да му пикая на гроба! - просъска злобно синът.
  Бащата повдигна вежди, запали циара и даде знак на квадратните глави да изчезнват. Сумтейки, тримата излязоха от стаята, а той си сипа “ скоч”, глътна голяма глътка и се отпусна в любимото си кожено кресло. Мразеше да губи. Хитър и безскрупулен като невестулка, беше успял да направи от себе си печеливша карта на масата на хаоса. Затова се вбесяваше когато малкия самохвалко го забъркваше в някоя ненужна тъпотия, понеже се налагаше да оправя нещата заради престижа си на махленски бос. Заговори с нетърпящ възлажение глас:
- Ние сме бизнесмени, а не хашлаци, сине. Трябва да градим добро име и авторитет. Крайно време е да го разбереш. Ако не сме предпазливи, бизнесът може да отиде по дяволите! А заедно с него и ние. Което значи, че е време да престанеш да се периш по кръчмите и да ми създаваш излишни проблеми, ясно!
  Последните думи пернаха дангалака като шрапнел. Той сведе виновно глава, защото осъзна, че е прескочил границата въпреки случката в барчето да не му даваше мира.
  Бащата се присегна, взе терефона и набра номера на районното полицейско управление.
- Пето РПУ. - обади се отсреща не особено учтив женски глас.
- Майор Георгиев, моля!
- Един момент.
 Лекето се познаваше с повечето от старите служители. С майора бяха стари приятели още от времето, когато той беше шофьор на Първия, а майора беше започнал в УБО. Много услуги си бяха правили тогава, продължаваха и сега.
- Моля! - чу в слушалката дрезгавия глас на Георгиев.
- Как я караш, майор Георгиев? - запита приятелски Лекето.
- Да кажем, добре, Спасе. Тия дни тъкмо за теб си мислех.
- Виж ти?! - отвърна Лекето - Да не съм сгафил някъде, без да знам?
- Досетлив както винаги. - майора пусна част от характерния си смях в слушалката. -Повече от месец една ракия не си ме поканил да изпием…
- Точно за това ти звъня. Знам че си зает човек, но ако имаш време довечера, прескочи да се видим.
- Ще намеря време. - отвърна Георгиев, защото знаеше, че Лекето ще му поиска поредната услуга, а той беше щедър към приятелите си, както и те към него.
                                                              
                                                             / продължение /


  Стефан вървеше бавно, безцелно по улиците. Ако някой в този момент го попиташе за часа, сигурно щеше да му поднесе огънче. Накрая не се сдържа, хлътна в някаква лъскава кръчма и си поръча водка. Изненада се от себе си, защото мразеше алкохола и най - вече водката. Като ученик се беше напивал с водка. Направо се беше усмъртил. Но това не му попречи да изпие първата чаша на две глътки и да си поръча втора, този път с доматен сок. Парещата течност го поотпусна, колкото да усети още по - добре самотата, която поглъщаше цялата му енергия. Спомени се втурнаха и започнаха да ровят в съзнанието му подобно изгладнели диви прасета в дъбова гора. В ушите му натрапчиво звучаха последните  думи  на  Ангелина. От тях душата и топките му се сбръчкваха като стафиди. Всичко му се струваше абсурдно. Беше се изменил до неузнаваемост. Отначало за да и хареса, а после - за да я задържи…В крайна сметка беше получил ритник. От ония, които получават помиярите, когато се заврат на някого в краката…
  През ума му като сянка премина някаква мисъл. Не успя да я задържи, но му подейства като наркотик. Почувства, че го обзема същото спокойствие, както преди да напусне дома й.
  Плати сметката, след което си тръгна леко замаян. Апатията отново го завладяваше. Нямаше сили да и се противопостави поне в този момент. Прибра се, изтегна се на дивана и затворил очи се опита да улови мисълта, която вече на два пъти облекчаваше душевната му болка. Вместо това отново го връхлетя вълна от спомени, свързани с Ангелина. Те му подействаха като зъбобол. Липсваше му толкова силно, че не можеше да откъсне мислите си от нея. Но най - гадното бе, че както пушача не може да си представи живота без цигарите, така той не можеше да си представи живота си без нея, макар да му струваше гордостта, достойнството и себеуважението, срещу което беше получил недоволство, презрение и присмех.
  Това винаги го объркваше. Караше го да прави грешка след грешка без да може да се спре, а после го довеждаше до угризения и самосъжаление, до безсънни нощи и тежки дни, изпълнени с чувство за вина и страх. После следваха нови компромиси и самоунижения - един порочен цикъл, всеки път все по болезнен и безнадежден. Понякога си даваше сметка, че му се иска да сложи край на това мъчение, да скъса с нея, но веднага прогонваше тази мисъл защото знаеше, че няма да му достигнат нито сили, нито воля да го направи и да го понесе.
  Но, за добро или за зло тя го бе направила, без въобще да помисли за него, за неговия свят и за болката, която щеше да му причини… Усети как в гърдите му се надига амбиция. Изпепеляващата амбиция на неоценения, безнадеждно влюбен човек, обидно отхвърлен от своята любима… Тогава онази мисъл отново изпълзя от подсъзнанието му. Този път съвсем ясна и контрастна. По гърба му пролазиха тръпки от напрежение, сякаш не беше негова, а му беше внушена. После постепенно напрежението изчезна и отстъпи на познатото вече ледено спокойствие…
  В този момент влезе майка му, изгледа го изпитателно и запита с тревога:
- Зле ли ти е, Стефане? Пребледнял си.
- Сигурно няма да повярваш, майко, но отдавна не съм се чувствал толкова добре. - отвърна той със странна усмивка и пусна телевизора, за да отклони евентуалните нови въпроси.
                                                                
                                                                          / следва /

Здравей, Оги!
Възхищавам се на смелостта ти да се заровиш в една такава обществено-политическа проблематика като характеристиката на прехода - същност, проявления, герои, причинно-следствени връзки, митове и историческа реалност и пр. Иска се кураж - и вяра в собствената правота, в способността за безпристрастност, за истинност. Явно ги имаш, щом си се захванал с такова трудно дело, при това без помощта на необходимата епическа дистанция:)
Аз лично доскоро живях със съзнанието, че животът ми е преминал по равно в старото и в новото време - и така, разполовена, се чувствах в отношението си към двете реалности. Но с годините съотношението се променя и сега си давам сметка, че по-голяма част от живота ми е минал вече при демокрацията - и трябва да приема някои отговори, ако не и сама да си ги дам. В това отношение книга като твоята би била в полза на много хора като мене. Стига да не предобриш нещата - аз лично открай време имам непоносимост към ултиматуми от типа: "Кой не скача, е червен!":)))
Впрочем има много знаци, че това няма да се случи - не на последно място интелигентният подход, с който прилагаш наративните техники - повествованието ти увлича, подчинява.
Продължавам да се възхищавам на начина, по който полагаш нашироко отделните сюжетни линии! Поздравления - и успех!

За да си обективен, разнищваш ли ролята на Сорос, на Костов, на царя, на Борисов-Пеевски, на простоКиро и т.н.? Кои са "добрите", положителните герои на нашето време?...

Хората, които искат да притежават класа, не прощават на тези, които я притежават наистина...
Такива са ми наблюденията.
Благодаря, че споделяш творбата си, Огняне!

Романът е изграден върху дълбокото осъзнаване на процесите и подводните течения по време на прехода и волята ми да извадя цялата, дълбоко прикривана Истина на светло, за да се осъзнае от колкото е възможно повече хора и да събуди в тях търсаческия стремеж да вникнат в дълбочината на нещата.

Романът изследва и се занимава с процесите в обществото, а не с отделни субекти, които участват в тях. Целта на романа е да разкрие дълбоката Истина, която овластените и техните подмолно мимикриращи водачи се опитват да скрият от общественото внимание! Положителните герои са винаги онези, които имат ясно съзнание, почтеност, достойнство, здрав разум, воля и Дух да търсят и отстояват Истината, каквото и да им коства това!!!

Много ме радва факта, че романът ми има разумни, мислещи и осъзнати читатели като теб! Нека Божията Любов, Мъдрост и Истина винаги те съпътстват в житейския ти път!