/ продължение /

  Пламен се прибра, пусна си душ, после се изтегна и зачете писмото на Вальо. Това, което прочете и препрочете няколко пъти беше по-мрачно даже от най-грозните му предположения.
  Вальо явно не си губеше времето в Америка. Беше успял да се свърже със средите на българската емиграция, потърсила принудително убежище от комунистическия режим, за която Родината и нейното възраждане все още имаха основно значение.  След падането на режима те активно работеха сред американското общество за популяризирането на България като място за инвестиции и възстановяването на демократичните принципи в страната.
  Българското лоби разполагаше с доверието на сериозни и влиятелни кръгове в Щатите и Западна Европа, а съответно и с пълна информация за развитието на процесите у нас, но за жалост тя не беше никак благоприятна. Много от фактите, идеите, възгледите и анализите си публикуваха в издаваното от тях списание „Борба”, което абонаментно се разпространяваше и в България. Според наблюденията им в държавата съществуваше неясно законодателство, злонамерена, корумпирана бюрокрация и непочтена съдебна система - все неща, от които лъхаше по скоро на феодализъм, отколкото на демокрация.
  Като резултат от България се интересуваха най-вече бизнесмени и групировки със съмнителна репутация, спекулативни намерения и неясен произход на капиталите, които изпираха тук парите си и гледаха да грабнат в движение, каквото могат, подпомагани от подкупни чиновници. Сериозните чужди компании бяха склонни по-скоро да поизчакат или да рискуват дребни инвестиции с познавателна цел, но липсата на елементарни правила и нежеланието да бъдат създадени такива постепенно ги убеждаваше, че този непривлекателен бизнесклимат се създава умишлено, за да се препятства установяването на реални пазарни отношения…
  Тромавата бюрокрация, окрилена от липсата на ясни правила, спъваше по всякакъв начин предприемчивостта на самите българи, като използваше всяка възможност да ги изнудва за пари. Това благоприятстваше застоя на всички нива, като стимулираше единствено разрастването на безчестието, разграбването, корупцията и сивата икономика.
В същност зад всичко нескопосано се прокрадваше желанието на управляващите в България да има нисък жизнен стандарт и изкуствена безработица, за да бъде обществото лесно податливо на медийни и всякакви други манипулации. Явно се разчиташе най - вече на вкоренения по време на режима страх и на обезличеното съзнание на комплексирания социалистически човек, а те действаха безупречно. Доказваше го факта, че хората месеци наред не си получаваха заплатите и въпреки това продължаваха да ходят на работа единствено за да не си загубят местата. Правата им бяха твърде абстрактни, освен това не можеха да си позволят безконечните и скъпи съдебни процедури. Неясното законодателство облагодетелстваше мошениците, които се чувстваха недосегаеми за правосъдието.
Това на практика водеше до пълен монопол на подземния свят във всички посоки. Правата на едрите престъпници се оказваха винаги много важни и добре защитени, за сметка на всички останали, пряко или косвено потърпевши от действията им.
Естественото последствие беше разрастването на бързо забогатяващ юридически, политически и бюрократичен елит, който обслужваше определени полулегални интереси, а правото на силния продължаваше да бъде единственото право…
България стоеше пред мрачната перспектива отново да бъде подобие на олигархична Русия, което караше много прозорливи хора да се питат дали този сценарий не беше общ, целящ да превърне тези две срастнати държави в безпрепятствени зони на влияние на новата мафия, създадена от бившите комунистически лидери и тайните служби…
Някои далновидни анализатори даже бяха на мнение, че такава зона вече е факт с непредвидими последици за потърпевшите народи, обречени да преживеят поредната жестока феодална форма на обществено управление. Кой знае какво очакваше нищо неподозиращият българин, подложен на постоянна манипулация и узаконен рекет, ако не се осъзнаеше и не потърсеше правата си…
Пламен остави писмото, отвори си бира, отпи голяма глътка и отпусна глава върху облегалката на дивана. Даде си сметка, как при успех на този сценарий страната наистина щеше да заприлича на тресавище, а талантливия й народ - на глутница изгладнели помияри, готови на всичко за парчето хляб. Това го накара да потрепери от отвращение... Извади от джоба си малкия плик, разкъса го и изпразни съдържанието му върху масата. То се състоеше от красива, рисувана картичка, която приличаше на диплянка. Пламен я разгърна и прочете: “ Вече е време книгата, която ти оставих, да излезе на бял свят. Разчитам на теб да изхвърлиш от нея омразата, за да остане просто Истината. Колкото по - малко заблудени има в България, толкова по-добре. Това е за разходите по отпечатването. Ако не стигат парите или не се намерят смелчаци да я публикуват и ако ти нямаш нищо против, можем да помогнем да организираш издателска къща, която да се посвети на българската кауза за възраждане на свободния български дух, както са мечтали Ботев и Левски. Предполагам да няма пречки при обмяната. Ако има, ще търся друг начин за финансиране. А ти си отвори банкова сметка, за да ти превеждам там пари. Благодаря ти и ти желая успех. Имаш специални поздрави от майка ми.” Вальо.
Въздъхна, запали цигара и излезе на терасата. Ръмеше. Улицата почиваше в тишина. Старите липи се радваха на освежаващата влага, която отмиваше наслоения прах... Де да можеше и благотворната влага на Истината да отмие праха на заблудите от душите ни. - помисли си той, заслушан в тихия шепот на дъжда.
Когато отново влезе вътре, изрови от един претъпкан шкаф старата кожена папка с книгата на Вальо и се захвана за работа.

                                                                / продължение /                

   На сутринта Ангелина стана късно. Слезе в кухнята да си направи кафе и видя бележката, която майка й беше оставила на масата. “ Спеше много сладко, затова не те събудихме. Целувки. “ Бележката извика на лицето и щастлива усмивка. Сложи кафеварката на котлона и влезе в банята. На излизане чу кафето да бълбука.
   Към единайсет на вратата се позвъни. Когато отвори пред нея стоеше Стефан с огромен букет червени рози. Приличаше на младоженец, който от притеснение е забравил името на булката. Тя едва се сдържа да не прихне.
- Заповядай. - каза весело - Какъв огромен букет! - и с учудване забеляза, че се държи съвсем естествено - Би направил щастлива всяка жена.
- А теб прави ли те щастлива? - запита Стефан забележимо изненадан, докато и поднасяше букета
- Разбира се! - отвърна тя - Нали не мислиш да си говорим на вратата?
- Извинявай! - каза той влизайки в антрето - Не очаквах такова сърдечно посрещане след снощния телефонен разговор.
- Нещо за пиене? - запита Ангелина, пропускайки забележката му.
- Опитваш се да ми покажеш колко бързо си забравила навиците ми, нали?
- Може да си ги променил. - отговори тя без да обръща внимание на заядливия му тон, докато подреждаше розите в огромна ваза.
  Стефан усети как решението му да се държи с достойнство отстъпва под напора на обземащото го раздразнение, а понеже знаеше, че това няма да и убегне, направо се вбеси. Щеше да каже нещо още по хапливо, но като гледаше как съсредоточено подрежда цветята, се поуспокои. Отпусна се на дивана във всекидневната и запали цигара.
  След като подреди цветята, Ангелина запита:
- Реши ли какво ти се пие?
- Направи ми едно силно кафе. Без захар.
- Докато тя беше в кухнята, той се опита да проумее промяната в държанието й. Тази промяна донякъде му вдъхваше вяра, че нещата може би отново ще потръгнат.
  Тя се върна с поднос в ръце, остави го пред него и седна в отсрещното кресло.
  Стефан си наля кафе, отпи глътка, после се втренчи в лицето й. Спокойната увереност, която забеляза, не беше в негова полза. Почувства как всичко, което беше наумил да говори заедно с целия му хъс започва да се разводнява. Подразнен от собствената си обърканост отпи голяма глътка кафе, опари си езика и отново побесня, но успя да се овладее.
- Много тъпо се чувствам… - призна той, като облиза нервно устни - Съжалявам, че се държах така отвратително с теб в последно време. Бях объркан… Опитвах се да правя това, което ще ти хареса, а после се мразех… Колкото повече се стараех да се доближа до теб, толкова повече ти охладняваше. Защо!? - направи пауза - Днес съм тук, за да чуя от теб истината. Мисля, че ми я дължиш, каквато и да е тя.
- Досега никога не си искал да чуеш истината. За теб тя винаги е била това, което ти е удобно, което те ласкае…Не знам сега какво искаш да чуеш.
- Искам да знам какво в действителност ни разделя!?
- Добре. Няма да ти спестявам нищо… - тя запали нова цигара, като в същото време обмисляше думите си, защото беше решила да му каже всичко. - Когато те срещнах ти беше весел, освободен, пълен с енергия. Не ти пукаше от нищо и от никого. В този човек се влюбих. Затова когато след време стана дребнав, педантичен и мнителен нервак, се разколебах. Нещо в мен сякаш умря. Ти разбра и реши да угодничиш, само и само за да получаваш своето…Това ме отблъсна от теб.
  Тя млъкна. Обзе я самосъжаление. Дълбоко в себе си усещаше останките от една нещастна, но все още жива любов.
- Така е, но нали и това пак съм бил аз ?
- Вече не знаех кое си ти…
  Стефан отпи глътка кафе, поклати неопределено глава, после вдигна поглед и го забоде в очите й. След него тръгнаха думите:
- Като всеки влюбен в красива жена започнах да се страхувам, че ще те загубя…  Ревността ме обзе и извади наяве всичките ми тъмни страни. Аз самия не можех да се позная… Буквално се мразех… И колкото повече се мразех, толкова повече грешах… А в същото време се чувствах все по-виновен пред теб, защото съзнавах, че те тормозя… Разбираш каква дивотия, нали? - той запали цигара - Е, аз също разбрах нещо и слава Богу. Ти никога не си ме обичала достатъчно… Затова не си могла да направиш компромис… По-скоро в началото ти е било просто забавно, интересно… Но въпреки всичко аз през цялото време съм те обичал… Точно това е причината да съм тук, да хленча…и да моля за прошка.
Ангелина не отвърна веднага. Беше смутена от това откровение, докато постепенно си даде сметка, че е прав. В първия момент я заболя, но после изведнъж и олекна.
- Така е, Стефане. Точно това ни разделя.
- Олекна ти, нали? - тъжна усмивка разтегли устните му - Все пак искам да знаеш, че продължавам да те обичам… - очите му едва забележимо овлажняха - Дори и заради последното ти откровение.
   Той стана да си върви. Лицето му изразяваше тъжното спокойствие на човек, приел смирено поредния урок на съдбата. Изненадана, Ангелина тръгна след него да го изпрати. Почувства, че и докривява. А допреди час с нетърпение очакваше раздялата. Стефан сякаш долови нейните мисли. На вратата се обърна и каза:
- Не съжалявай за нищо и не се обвинявай, ако искаш да си щастлива! - после бързо прекоси двора и зави зад ъгъла, оставяйки я в недоумение.

                                                                      / следва /

С доста трудна работа си се заел... Мисля, че основните истини за българския преход са изяснени...

Овластените имат дълбок страх от Истината, защото само Тя има силата да разкрие тъмните им, задкулисни игри и да им отнеме властта и привилегиите завинаги, приятелю...!

браво, много интригуващ текст. Запазил си "интригата" на ниво.

Вложил съм в романа своя Дух, разум и воля, за да разкажа Истината за едно бездуховно, 80 годишно червено проклятие, което продължава да тегне върху България и почтените българи...