3


   Професор Славов с голям изследователски интерес следеше събитията. След като беше станал свидетел на невиждано в новата история плячкосване на държава от собствените и управници, за него особено важен бе отговорът на хората. Този спонтанен отговор щеше да отрази най-добре нагласите в обществото и степента на неговата зрялост, от която зависеше развитието и скоростта на процесите и времетраенето на прехода.
  Ученият  отдавна  беше наясно, че колкото по-скоро българите съумеят да осъзнаят личната си отговорност за онова, което им се случва, значението на своя индивидуален избор и волята си да отстояват този избор, толкова по-лесно щяха да успеят да се обединят около ценности и да формират непоклатимо, неподвластно на манипулации гражданско общество. А веднъж изградено, то по-нататък щеше да е естествения гарант за качеството на живота на всички.
  Здравата логика на изследователя намираше коренът на обществените проблеми в инстинктивната инертност на човека да осъществява своето лично благополучие чрез дребни хитринки за сметка на останалите. Но историческият опит на цивилизования свят доказваше, че трайното лично благополучие е по-скоро функция от развитието на цялото общество, отколкото от примитивния егоизъм.
  Според Славов беше настъпил моментът българите да направят своя дълго отлаган избор - да се приобщят към този тип култура на развития Запад или да си останат към натрапваната им през последния половин век феодална култура на Русия.
  С книгата, която пишеше по този въпрос, той мислеше да съдейства за този основен избор, като хвърли светлина върху една грижливо прикривана доскоро истина   - грабителските апетитите на Русия и Турция към България. Защото знаеше, че докато хищните мотиви на тези две държави оставаха скрити от хората, бъдещето на страната нямаше да бъде по-различно от нейното безправно близко минало и от трагичното й настояще.
  Поглади белега върху лявата си буза, останал му от удара с тръбата, който едва не го уби. Този белег винаги му напомняше колко близо бе достигнал до неудобната истина, добре замаскирана чрез умели манипулации от заинтересованите…
  Телефонът иззвъня. Славов вдигна слушалката и се зарадва, когато чу гласа на своя стар приятел и съсед, съдията Бонев.
- Как си, професоре?
- Като топъл хляб в ръцете на просяк, съдия Бонев.
- Винаги съм се чудел от къде ти идват наум такива странни сравнения? - каза през смях съдията.
- Човешката история е непресъхващ извор на парадокси, приятелю. Тя, въпреки трагичните събития, често е твърде комична.. Който се занимава с нея, няма как да загуби чувството си за хумор. Ако има нещо по-парадоксално и комично, то това е може би единствено българското правосъдие.
- Удар под пояса, но трябва да призная, че в голяма степен си прав, за съжаление. - отвърна Бонев   -   Ще прескочиш ли за две-три партии шах.
- На достоен противник не се отказва.   -   Довършвам статията, преди да ми е избягала мисълта и идвам.
- Ще се въоръжа с търпение.   -   рече съдията и затвори.
  Професорът натрака още десетина изречения, колкото да фиксира идеята си и отиде да поиграе шах. Беше сигурен, че стария му приятел иска да поговори с него за случващото се през последните дни.
  След като се разположиха около шахматната дъска с по чаша кафе, съдията запита:
- Какво  ще  кажеш за последните събития около парламента?!
- Който сее измами, неизбежно жъне гняв и бой.  -   отвърна Славов.
- Все пак не е редно да се посяга на институциите, не мислиш ли?
- По принцип да, но също не е редно да дадеш клетва за честност и вярност пред народа си, а после да го ограбиш. Всеки трябва да носи отговорност за действията си. Иначе какво ще прави съдът, ако не вменява тази отговорност на самозабравилите се, дори това са най-важните хора в държавата, вместо да се чуди как да им изфабрикува оправдание?!
- Независимо от всичко, обаче, гражданите трябва да уважават институциите!   -  настоя съдията   -   Иначе ще настъпи анархия.
- А не мислиш ли, че институциите също трябва да уважават гражданите, дори да бъдат добрия пример, като им осигуряват равенство пред закона? Без изключения! Знаеш, че съм противник на политическите имунитети, защото те означават „ Ние ще си правим, каквото си щем, а законът ще ни пази”.
- Те са замислени с друга цел…
- Само теоретично и ти го знаеш много по-добре от мен. - прекъсна го професора. - Но за да има справедливост, всеки трябва да отговаря адекватно за делата си. В противен случай законите се обезсмислят.
- Знаеш, че в реалния свят това е невъзможно. Винаги има едни хора, които винаги са по-равни от другите по ред причини...
- И това ако не доказва, че живеем в нагласен, а не в реален свят… Защото в реалния свят действа законът за причините и последствията. Без изключения. След като е нарушена тази висша справедливост, значи живеем в нагласен, измислен свят, който няма да издържи дълго,  ще  рухне  и  ще  ни  затрупа,  защото всеки ще започне да прави каквото си иска…
- Ти си непоправим идеалист, професоре, знаеш ли?  -  запита съдията   -   Но ще ти призная, че тоя твой идеализъм много пъти ми е помагал да не потъна в мръсотията, с която се занимавам постоянно. И все пак, какво е мнението ти за тези събития?
- Около парламента или изобщо?   -   уточни историкът.
- Как би ги обобщил?
- Накратко, като признаци на пробуждане. И като предизвикателство към институционалната съвест. Защото пробудените ще очакват от вашата институция възмездие за злоупотребилите с доверие и с власт.
- И като не го получат, защото знам, че така ще стане, какво според теб ще направят?
- Тези, които са се пробудили достатъчно, ще го изискат.   -    отвърна Славов   -   Или изцяло ще загубят доверието си във вашата институция и в институциите въобще и ще настъпи пълен хаос. Освен ако не решат пак да се оставят да бъдат приспани. Тогава всичко ще си продължи по старому.
  Съдията се замисли, въздъхна тежко и отпи голяма глътка кафе, след което започна бавно да подрежда фигурите върху шахматната дъска. После изненадващо запита:
- Ти никога няма да се откажеш от желанието си да събудиш този народ, нали?
- Не искай това от мен, приятелю! То осмисля живота ми. Такава е мисията, която съм си избрал и пътя, по който ми харесва да вървя, за да не се срамувам от себе си, независимо какво ще ми струва.
- От теб щеше да излезе справедлив съдия, професоре.
- Да не смесваме нещата, драги. Твоето призвание е да съдиш справедливо хората. Моето е да съдя справедливо времето и събитията. А сега, ако не възразяваш, да поиграем шах.

                                                                                4


  Разследващият журналист Георги Колев внимателно преглеждаше кадрите, които беше успял да заснеме на десети януари. Благодарение на прецизната си техника и най-вече на професионалния си усет, той бе уловил съществените акценти на събитията и настроенията през целия напрегнат ден, както и основни сцени от нощния полицейски произвол спрямо български граждани в тъмните улички около площада. Материалите бяха достатъчни за един перфектен документален филм, носител на важни послания към българските граждани. Филм, който би трябвало да извади от апатията дори онези, които не бяха взели участие по никакъв начин в справедливия протест на своите сънародници и продължаваха да търсят спасение в движението по инерция…
- Жоро! - извика жена му от хола.
- Кажи, миличка!   -   отвърна той, без да откъсва поглед от монитора.
  В следващия момент тя се появи в процепа на вратата.
- Още много работа ли имаш?
- Десет минути, съкровище. Искаш да обядваме, ли?
- Да. Понякога и това е нужно, особено в неделя.
- Загрижена, както винаги. Сега идвам.
Журналистът догледа кадрите. Оставаше да ги режисират и той да направи своя кратък, пояснителен коментар. Но преди това го очакваше един вкусен обяд в незаменимата компания на Тони, която се беше оказала негов безценен партньор както в интимен, така и в творчески план. Което си беше голям късмет, от където и да се погледне.
  Тони беше сложила масата. На него бе оставила удоволствието да налее вино в чашите и той се възползва, след което вдигна своята и се чукна с жена си.
- После ще ми помогнеш да подредим филма, нали скъпа?
- Няма да можеш да се отървеш от мен, докато не го направим, съкровище. Знаеш, че съм режисьор не само по професия, но и по призвание.
- Този филм е много важен, миличка. Той винаги ще напомня на хората, че животът им си е в техните ръце. Ще ги подсеща, че когато са будни и единни, могат да постигнат всичко и да накарат управниците да се съобразяват с тях. Този филм ще е будната съвест на нацията.
- Дано да се намерят смелчаци, които да го излъчат.
- Е, все пак живеем в демокрация, колкото и абсурдна да е тя у нас.
- Май демокрацията се оказа доста сложно нещо за примитивния ни балкански манталитет, скъпи. Въобще не съм убедена, че ще я постигнем в нашето общество. Тя иска съзнателно отношение, отговорност, честност, смелост… А това не са понятия от българския речник.
- Не е точно така. Ние сме по-скоро общество на двете крайности. Е, засега заспалите са много повече, но това е предизвикателството пред будните. Иначе каква полза от тях?
- Трагедията ни е, че си избираме заспали водачи, дето все в пропастта ни водят.
- Избираме не заспали водачи, а дребни хитреци, понеже в по-голямата си част явно сме си такива и това ни е веруюто.
- А това доказва тезата ми, че не ставаме за демокрация.
- Нека не избързваме с изводите. Да си вършим нашата работа, пък животът ще покаже кой е прав и кой  -  крив.
- Тогава да пием за твоя неизчерпаем оптимизъм.   -   рече с ведра усмивка Тони, наведе се към него и го целуна.
- С такова чудо на природата няма как да съм песимист. Затова ще пия за теб, миличка и за късмета си да те срещна в най-подходящия момент от живота си.
  Все в тоя дух те довършиха обяда си и се заеха да сглобят филма по възможно най-въздействащия начин, за да изпълни предназначението си на лекарство срещу обществена амнезия.

                                                                          / следва /