- 4 -


  Ангелина стана късно. Слезе в кухнята да си направи кафе и видя бележката, която майка й беше оставила на масата. “ Спеше много сладко, затова не те събудихме. Целувки. “ Бележката извика на лицето и щастлива усмивка. Сложи кафеварката на котлона и влезе в банята. На излизане чу кафето да бълбука.
   Към единайсет на вратата се позвъни. Когато отвори пред нея стоеше Стефан с огромен букет червени рози. Приличаше на младоженец, който от притеснение е забравил името на булката. Тя едва се сдържа да не прихне.
- Заповядай. - каза весело - Какъв огромен букет! - и с учудване забеляза, че се държи съвсем естествено - Би направил щастлива всяка жена.
- А теб прави ли те щастлива? - запита Стефан забележимо изненадан, докато и поднасяше букета
- Разбира се! - отвърна тя - Нали не мислиш да си говорим на вратата?
- Извинявай! - каза той влизайки в антрето - Не очаквах такова сърдечно посрещане след снощния телефонен разговор.
- Нещо за пиене? - запита Ангелина, пропускайки забележката му.
- Опитваш се да ми покажеш колко бързо си забравила навиците ми, нали?
- Може да си ги променил. - отговори тя без да обръща внимание на заядливия му тон, докато подреждаше розите в огромна ваза.
  Стефан усети как решението му да се държи с достойнство отстъпва под напора на обземащото го раздразнение, а понеже знаеше, че това няма да и убегне, направо се вбеси. Щеше да каже нещо още по хапливо, но като гледаше как съсредоточено подрежда цветята, се поуспокои. Отпусна се на дивана във всекидневната и запали цигара.
  След като подреди цветята, Ангелина запита:
- Реши ли какво ти се пие?
- Направи ми едно силно кафе. Без захар.
- Докато тя беше в кухнята, той се опита да проумее промяната в държанието й. Тази промяна донякъде му вдъхваше вяра, че нещата може би отново ще потръгнат.
  Тя се върна с поднос в ръце, остави го пред него и седна в отсрещното кресло.
  Стефан си наля кафе, отпи глътка, после се втренчи в лицето й. Спокойната увереност, която забеляза, не беше в негова полза. Почувства как всичко, което беше наумил да говори заедно с целия му хъс започва да се разводнява. Подразнен от собствената си обърканост отпи голяма глътка кафе, опари си езика и отново побесня, но успя да се овладее.
- Много тъпо се чувствам… - призна той, като облиза нервно устни - Съжалявам, че се държах така отвратително с теб в последно време. Бях объркан… Опитвах се да правя това, което ще ти хареса, а после се мразех… Колкото повече се стараех да се доближа до теб, толкова повече ти охладняваше. Защо!? - направи пауза - Днес съм тук, за да чуя от теб истината. Мисля, че ми я дължиш, каквато и да е тя.
- Досега никога не си искал да чуеш истината. За теб тя винаги е била това, което ти е удобно, което те ласкае…Не знам сега какво искаш да чуеш.
- Искам да знам какво в действителност ни разделя!?
- Добре. Няма да ти спестявам нищо… - тя запали нова цигара, като в същото време обмисляше думите си, защото беше решила да му каже всичко. - Когато те срещнах ти беше весел, освободен, пълен с енергия. Не ти пукаше от нищо и от никого. В този човек се влюбих. Затова когато след време стана дребнав, педантичен и мнителен нервак, се разколебах. Нещо в мен сякаш умря. Ти разбра и реши да угодничиш, само и само за да получаваш своето…Това ме отблъсна от теб.
  Тя млъкна. Обзе я самосъжаление. Дълбоко в себе си усещаше останките от една нещастна, но все още жива любов.
- Така е, но нали и това пак съм бил аз ?
- Вече не знаех кое си ти…
  Стефан отпи глътка кафе, поклати неопределено глава, после вдигна поглед и го забоде в очите й. След него тръгнаха думите:
- Като всеки влюбен в красива жена започнах да се страхувам, че ще те загубя…  Ревността ме обзе и извади наяве всичките ми тъмни страни. Аз самия не можех да се позная… Буквално се мразех… И колкото повече се мразех, толкова повече грешах… А в същото време се чувствах все по-виновен пред теб, защото съзнавах, че те тормозя… Разбираш каква дивотия, нали? - той запали цигара - Е, аз също разбрах нещо и слава Богу. Ти никога не си ме обичала достатъчно… Затова не си могла да направиш компромис… По-скоро в началото ти е било просто забавно, интересно… Но въпреки всичко аз през цялото време съм те обичал… Точно това е причината да съм тук, да хленча…и да моля за прошка.
Ангелина не отвърна веднага. Беше смутена от това откровение, докато постепенно си даде сметка, че е прав. В първия момент я заболя, но после изведнъж и олекна.
- Така е, Стефане. Точно това ни разделя.
- Олекна ти, нали? - тъжна усмивка разтегли устните му - Все пак искам да знаеш, че продължавам да те обичам… - очите му едва забележимо овлажняха - Дори и заради последното ти откровение.
   Той стана да си върви. Лицето му изразяваше тъжното спокойствие на човек, приел смирено поредния урок на съдбата. Изненадана, Ангелина тръгна след него да го изпрати. Почувства, че и докривява. А допреди час с нетърпение очакваше раздялата. Стефан сякаш долови нейните мисли. На вратата се обърна и каза:
- Не съжалявай за нищо и не се обвинявай, ако искаш да си щастлива! - после бързо прекоси двора и зави зад ъгъла, оставяйки я в недоумение.


                                                                                - 5 -


  Беше време на мутации. На пръв поглед много мистериозни. Мутираше почти всичко наоколо. У нас това се случваше периодично на всеки четиридесет и пет - петдесет години. Мутираше историята, културата, мисленето, ценностите, принципите, целите, условията, хората… Беше настъпило времето на хаоса или по-точно - на умишлено толерирания хаос, който се явяваше много удобна среда за измамниците.  Сервитьори, склададжии, чейнчаджии и бакали определяха икономиката, лекари продаваха банички, подкупни адвокати и шмекери създаваха и после гласуваха неадекватни закони, инженери търгуваха по сергиите, законът защитаваше правата на престъпниците, полицаите се харчеха по евтино от проститутките, внасяше се онова, което е в изобилие, а се изнасяха дефицитни неща, бруталните и измамниците станаха “умните” , а кротките и толерантните - “ глупаците “, простаците и наглеците станаха “ мъжкарите “ , а интелигентните и възпитаните - „задръстеняците “….
  Може би като последица по това време постепенно започна да се оформя и някакъв жалък конгломерат от хора, които патологично не харесваха себе си или пък бяха също толкова патологично самовлюбени. Те се изживяваха като ВИП и се правеха на какви ли не, само и само да станат известни и така да избягат от собствената си объркана същност. Тези същите бяха обявени от медиите за елит, появяваха се навсякъде и ставаха пример за подражание на младите, интересно с какво.? Ега ти елита и примера. Ходещи реклами на всичко най-извратено и сбъркано в човека...
  Много хора, без да разбират какво става, вече започваха да обвиняват за тази повсеместна дивотия демокрацията и тихо да си поплакват за “ Тато “ и за комунизъма, докато сценаристите на сладникавата илюзия, които си бяха присвоили на времето държавата и хазната, мътеха водите и подготвяха новия си удар - удара по спестяванията на своя „ любим „ народ. А народът, макар да знаеше много поговорки и мъдрости, странно защо никога не ползваше поуките при нужда, а се хвърляше главоломно да захапе въдицата… Може би заради дребния тарикатлък и авантаджийството, които все пак успяваха да приспят по някакъв начин здравия разум на хората или Бог знае защо, но си беше факт…
  Подобни мисли минаваха през ума на Пламен слушайки новините по радиото, докато си правеше закуска. Пък и какво друго би могъл да си мисли всеки разумен човек, когато виждаше как никнат като гъби всеки ден нови банки, приватизационни фондове, акционерни дружества и какви ли още не финансови сдружения на фона на инфантилната икономика и общия недоимък…
  Телефонът прекъсна мислите му. Той прекоси бързо коридора и вдигна слушалката.
- Моля!
- Борето съм. Кога ще наминеш да поиграем шах и да пийнем по малко домашна с млечна салата?
- Нямаш проблеми, Боре. Следобед съм свободен. Ще ти изнеса два-три урока. А сега трябва да тръгвам, че имам една извънредна лекця.
- Добре. В къщи съм.
  Пламен хапна набързо няколко залъка и излезе. Разполагаше с достатъчно време за да стигне до университета и да си изпие сутришното кафе. Вървеше по разбития тротоар. Пред очите му се нижеха забързани хора. С коли, без коли… Народ, бързащ след хляба.., очакващ нещо по-добро.., пълен с илюзии, мечти и комплекси. Народ, който цял живот върти колелото на шепа мошеници, жадни да властват, защото бяха неспособни да владеят себе си…Върти народът колелото като хамстер, докато се скапе, а после получава ритник и отива на бунището с мизерна пенсия, за да гледа как децата му вървят по същия път…
 Стана му жал и в същото време го хвана яд. Толкова много хора преминаваха транзит през живота по чужда воля. Обладани от инерцията дори не си правеха труда да осъзнаят своята истинска, творческа същност, своя безграничен потенциал и също тъй безграничен духовен мързел. Хора, отказващи да проумеят, че пътят им зависи изцяло от тях самите, от волята и мисленето им. От вярата им в собствените сили…  Отказвайки да поемат своята лична отговорност, те се оставяха да им промиват мозъците и да им внушават глупости, да ги водят слепци и мошеници, само защото ги мързеше или се страхуваха да мислят. Постоянно се спъваха в един и същи камък - в своята глупост, страх и мързел, но това явно не успяваше да ги пробуди достатъчно, та следващия път да не се спънат…
  Беше наближил кафенето. Хлътна вътре, глътна набързо едно кафе и отиде да си калява нервите сред студентската общност, която макар доста инертна и апатична, поне на моменти проявяваше нестандартно мислене.
  На лекциите му, както обикновено, имаше доста студенти. След като ги поздрави, каза:
- Днес ще си говорим с вас за една друга биохимия, наречена Живот. Ако искате, разбира се. - аудиторията зашумя одобрително - Защото вие сте потенциала на България и мен много ме интересува вашето мнение. Интересува ме защо сте дошли тук, какво искате от живота, какво очаквате от него, какво сте готови да дадете от себе си срещу очакваното и кои сте вие всъщност?
  Шума се усили. Бяха явно заинтригувани, че някой преподавател се е сетил да погледне на тях като на личности.
- Наистина ли ви пука за нас, господин Бързев или си запълвате времето? - въпросът бе зададен от едро момиче с красиво, изразително лице – Защото така или иначе животът си е наш и ще правим от него каквото си искаме.
  Последва одобрителен шум.
- Имате право, колежке. - съгласи се с усмивка Пламен - Колкото по-малко позволявате да ви се бъркат, толкова по-добре. Вие сте свободни хора. Винаги имате право на избор и никой не може да ви го отнеме. Това, което мислите и чувствате, в което вярвате, това сте. Мен ме интересува дали осъзнавате, например, че всеки е малка вселена, образ, подобие и неразделна част от Голямата Вселена. Дали вярвате, че можете да изградите и изживеете много по-качествен живот от този в момента и готови ли сте да поемете отговорността за делата си? Моето желание е да ви попитам, а вие не сте длъжни да ми отговаряте, защото това е разговор, не изпит.
  Цялата аудитория беше потънала в мълчание, а Пламен знаеше какво означава то.
- Господин Бързев, - обади се изрусен младеж с вид на рапър - вие вярвате ли в Бога?
- Естествено. Това смущава ли те?
- Донякъде. - отвърна младежът - Мислех си, че учените не вярват в Бога.
- Според мен, колега, Бог е Вселената, Цялото. Тя е факт, както са факт законите, които действат в нея и никой по-добре от учените и мъдреците не знае това.  Съвършенството, обхватността и неизменността на тези закони показва наличието на висш разум, който управлява Вселената така, както нашият разум управлява тялото ни. Съвсем простичко, нали? И точно по тази причина освен в Бог вярвам в себе си и във вас. И ще направя всичко възможно вие също да си повярвате. Защото това е същността на работата ми - да ви помогна така да си повярвате, че никой да не може да ви подлъже да замените вярата и свободата си срещу инфантилни обещания и лъскави дрънкулки. В същност това е основната задача на всеки учител.  И никой истински учител не би си простил, ако някой ден успеят да ви превърнат в помияри, угодливо въртящи опашка пред силните на деня…
- Моите родители няма да се съгласят с вас. Те изобщо не вярват в мен.
- Вероятно ги е страх да не кривнеш от пътя, ако те похвалят и затова просто не ти го показват. Но най-важното е ти да си вярваш. Само така един ден и те ще ти повярват.
- Съмнявам се.
- Ще имаш време да се убедиш, ако се опознаеш достатъчно добре и си повярваш безрезервно. - Пламен се усмихна - Да знаеш, че си струва да го направиш, защото тогава няма да зависиш от мнението на другите.
- Толкова ли е лошо да зависиш от мнението на някого?
- Зависим е противоположно на свободен. А дали е добро или лошо сам решаваш. - той разходи поглед по лицата им - Между другото ми е любопитно, колеги, според вас самоконтрола израз на свобода ли е или на зависимост?!
- Осъществено право на избор. - отвърна друг младеж - А това си е чиста проба свобода.
- Ти дали имаш волята да поемеш отговорността за своя избор, колега? - запита Пламен - Или нея ще прехвърлиш другаде?
Избухна смях.
- Според мен са свързани. - отвърна невъзмутимо младока - Няма свобода без отговорност.
- Колега, вие сте наясно с биохимията на живота и за мен е чест да ви стисна ръката. От години не бях чувал по велика истина от студент.
  До обед лекциите продължиха все в тоя дух. Той напусна университета в превъзходно настроение, хапна пътьом два сандвича и отиде у Борето да играят шах.
  Борето беше стар ерген, веселяк, влюбен в хапването, пийването и добрата компания. Но след като го съкратиха и постоя няколко месеца без работа, беше започнал да се размеква като размразен зеленчук. Не, че кой знае колко му пукаше, но скуката и свития бюджет като досадни мухи смущаваха спокойния му живот, което хич не му беше по вкуса. Затова докато приготвяше салатата, започна да се оплаква на Пламен:
- Мама му стара, вече доста време не мога да намеря свястна работа. Добре, че е селото, та поне има това онова за хапка и пийка.
  Даскала спря да реди фигурите на шаха и го изгледа учудено.
- Ти пордължавай да си мълчиш и чакай някой да се сети, че си я закъсал.
- Не исках да те занимавам с глупости. Пък и ти да не си директор на някоя фабрика, та да те питам за работа.
- Добре, добре, - прекъсна го Пламен - бачка ли ти се или си търсиш някаква службица?
- Абе аз съм си малко канапчия, - призна чистосърдечно Борето - ама както съм я закъсал, ще бачкам като добиче.
- Мазето ми е готова ковашка работилница. Дядо ми, Бог да го прости, беше ковач. Голям майстор. Почина си в работилницата и всичко остана така, както го беше подредил. тъй, че ако ти стиска, можеш вече да не се смяташ за безработен. Ще бачкаш, ще продаваш и каквото си изкарш, твое си е. Наем няма да ти искам. Ако си навит още утре можеш да започнеш.
  Борето беше спрял да реже салатата и втренчено гледаше Пламен, сякаш го виждаше за първи път. След малко запита:
- Всичко е направо като в приказките, Пламене, но трябва фирма, трябва да се плащат данъци. Как ще ги оправям тия работи?
- Прав си, Боре. Ще си регистрираш фирма, ще си плащаш данъците и няма да ми създаваш проблеми. Това е, което мога да направя за теб.
- Ами ако не тръгне? - изпъшка Борето - Само ще се набутам с разните му регистрации и глупости.
- Не знам, Боре, както решиш. Ти проплака, че нямаш работа. Това е прекрасна възможност каквото си изкараш, да си е за теб. Освен това нито инструменти ще купуваш, нито наем ще плащаш. И на това ако не си доволен, няма да мога да те разбера.
  Борето взе голямата купа със салата и я остави до шахматната дъска. Все така замислен грабна две чаши, наля в тях от своята домашна ракия и едва след като седна срещу Пламен, отвърна:
- Ще рискувам, братче. Ти разбираш ли му на тоя занаят?
- Като ученик дядо ми ми даваше да правя разни неща и ме учеше.
- Ще рискувам, няма как. Дето викаш, всичко е готово. Нали ще ме научиш?
- Така те искам, Боре. - ухили се даскала - А на занаята ще те науча. Защото половината от хората, които цял живот си пазят службицата или мизерстват са способни хора, които просто се страхуват да повярват в себе си и да рискуват. Ти знаеш, че и в шаха понякога се налага да жертваш фигура, за да спечелиш, нали?
- Прав си. Нямам кой знае какво да губя. Нито жена имам, нито деца.
- Дори друго да не спечелиш, поне занаят ще научиш и винаги ще можеш да си вадиш хляба честно. - Пламен вдигна чашата си - Наздраве!
- Да си жив и здрав, даскале. - отвърна Борето явно доволен - Ако знаеш как ми олекна…
- Сега ще ти се стъжни. - той посочи с усмивка шахматната дъска - Ти си на ход. Дано да си държал шаха под възглавницата по-дълго, иначе не те виждам.
- Не бързай да се радваш. Който подценява, губи.

                                                                         / следва /