ПЪРВА ЧАСТ


                                                                                - 1 -


  Десет години по-късно Империята на злото, както обикновено наричаха Съветската империя, привидно се беше разпаднала. В целия бивш съветски блок комунистите отдавна се бяха преименували на социалисти и какви ли не други, за да не ги бият с камъни и да могат спокойно да разиграват новия маскарад, който целеше отново да спечелят доверието на обърканото стадо и да го подведат към модернизираната кланница. Бяха избутали на преден план слугите и хранениците си - бившата партийна, репресивна и спортна номенклатура - и чрез тях, необезпокоявани се ровеха в държавната хазна, за да доограбят от там всичко, което беше останало или периодично се натрупваше. Парите, естествено, пак разпращаха по тайни канали в чужбина или разпределяха между свои доверени хора под формата на необезпечени кредити без подпис и гаранции, скрита приватизация на държавно имущество и разкриване на всевъзможни външнотърговски смесени дружества. Така на практика осъществяваха втората фаза на своя грабителски план и подготвяха третата - изграждане на перачна мрежа от послушни бизнескръгове и заличаване на следите. Казано простичко, милиционерски капитализъм на бившите тайните служби - една постоянно действащата перачница за крадените народни пари…
  У нас в следствие на тая гимнастика множество бивши ченгета, партийни и комсомолски секретари, склададжии, сервитьори, бармани, шофьори и гардове на бивши партийни величия, чейнчаджии и тям подобни уши, носове и длъжници на Д.С. изненадващо за всички се събуждаха като банкери, брокери и преуспяващи бизнесмени. Трансформацията понякога се случваше за по - кратко време, отколкото би им отнело прочитането на менюто в ресторанта или указанията за ползване на мобифона.
  Цялата тази динамика действаше смазващо на обикновения, и без друго потиснат българин. Скоро, обаче, за по-проницателните започна да се изяснява, че това в същност беше поредният ляв заговор по предварителен сценарий, създаден някъде из лабиринтите на същите тези бивши секретни служби, които доскоро така яростно охраняваха държавата от народната любов и западното влияние…
  Пламен седеше на бара в едно от кварталните кръчмета пред чаша джин с тоник и опитваше да разпусне след напрегнатия ден, макар този род мисли да го натоварваха допълнително. Извади от джоба си писмото на Вальо. Беше третото за десет години. Този път идваше от Вашингтон и беше дебело като списание. Той отпи от джина, после го разгъна . От него изпадна по малък плик. Прибра го в джоба си, след това зачете изписаните с равен почерк редове...
- Извинете, - погали ухото му мек женски глас - свободно ли е?
- Да, разбира се. - отвърна с виновна усмивка той, защото беше подпрял крака си на съседния стол - Заповядайте!
  Забелязала смущението му, младата жена се усмихна едва забележимо, поръча капучино и си запали цигара .
  Беше достатъчно привлекателна, за да накара всеки нормален мъж да си мисли за нея дълго след като са се разминали по улицата. Пламен опита да дочете писмото, но не успя. Жената теглеше мислите му все към опит за общуване. Очите му послушно ги последваха. Тя явно усети това, защото извърна към него лице. Когато срещна погледа й, пълен със закачливо любопитство, думите излязоха сами.
- Извинете, но нямаше начин да не ви погледна. - чу се да казва  -  Красива сте.
- Знам. - отвърна тя с усмивка - Често го чувам.
- Опитвам се да завържа разговор. Ако ви е досадно, ще спра.
  Докато очакваше отговора, спокойния поглед на Пламен внимателно изучаваше тази безспорна проява на Божията щедрост.
- Все още не мога да преценя. - в отговора и се прокрадна колебание. - На пръв поглед вдъхвате доверие…
- Не ми се подигравате, нали? - засече я той с усмивка.
- Тая прекалена чувствителност от алкохола ли е или сте си такъв?
- Нямам представа. В кръвта ми винаги има по малко. За разнообразие.
  Разсмяха се. Разговорът обещаваше да потръгне. В същия момент към бара се приближи мазен дангалак, накичен с ланци като коледна елха. От него лъхаше просташката надменност на човек, който Бог знае по какви причини беше решил, че светът му е длъжник.
- Я, какво парче!  - каза по-скоро на себе си, като смигна свойски на бармана и обхвана с ръце раменете на момичето, сякаш през вечер си лягаха заедно.  - Е, кукличке, какво ще кажеш да си спретнем малък купон нощес, а?
- Не си мой тип.  - отвърна тя, гледайки го с явна насмешка.
- Да не мислиш, че с тоя алкохолик ще ти е по-приятно? - запита той, като посочи с
глава Пламен.
- Той поне е джентълмен.
  Пламен, който до този момент спокойно наблюдаваше сценката, понеже не беше сигурен дали дангалака и момичето не разиграват театър, звучно се изсмя. Онзи се обърна към него.
- К,во се хилиш, бе, смотаняк. - каза злобно.
- Досега не бях виждал толкова добре окичен задник. - отвърна Пламен невъзмутимо.
  Забравил за момичето, дангалака стана морав и замахна. В същия миг къс, светкавичен удар в брадата го накара да залитне леко. Ръката му увисна във въздуха, а краката му сякаш омекнаха отведнъж като натопени в гореща вода спагети и той седна на пода, оглеждайки се глупаво наоколо. Остана така няколко секунди, после със зор се надигна и се запъти несигурно към вратата…
- Май не е безопасно човек да бъде в компанията ви! - рече Пламен на новата си позната малко озадачен, че беше втренчила поглед в лицето му.
  Тя не отговори веднага. Беше шокирана от професионалната реакция на този кротък на вид мъж. Любопитството я завладя още по-силно.
- Не приличате на побойник… - започна предпазливо  - Да не сте ченге?
- Преподавател съм. И почитател на Далечния изток и добрите обноски.
- Имах по-различна представа за даскалите.
Той отпи от джина. По лицето му премина снизходителна усмивчица.
- Знам я тая представа. Правя каквото мога, за да я променя. Между другото как се казвате.
- Ангелина.
- Аз съм Пламен.  - той се замисли за миг   - Мога ли да ви наричам Ли?
- Май не ви хареса името ми. Да не сте атеист?
- Напротив! А името ви е прекрасно, но просто е неподходящо за обръщение.
- Хм… - тя го изгледа предизвикателно   - Понеже ще е за кратко, ще приема.
  Той повдигна вежди въпросително.
- Почти адвокатски похват.
- Професионален навик. Юрист съм.
- Ето кой ще поеме защитата ми, ако онова теле повдигне обвинение.  - подхвърли  Пламен весело, после продължи с малко по-друг тон.   - Приятно се общува с теб, Ли. Сигурно имаш много приятели, които дават всичко, за да бъдат в компанията ти… А ми изглеждаш малко самотна?!
  Тя не отвърна веднага. Някак се вглъби. Погледът и замислено се разходи по лицето му.
- Все пак къде се научи да удряш така професионално?  - запита вместо отговор.
- Знаеш ли,   - той се усмихна на нейното ловко бягство от въпроса   - винаги съм обръщал повече внимание на това, как да не стигам до удари.
  Ангелина го изгледа подозрително. Усетил тревогата й, Пламен продължи спокойно:
-  Закърмен съм с мъдростта на Далечния изток - философия, култура, бойни изкуства…Беше хоби на баща ми, което зарази и мен. Може би се дължи и на факта, че като дете той ми подари една дебела книга с чудесни илюстрации и много мъдри китайски приказки…
  Тя кимна с разбиране. Стана и приятно, че споделя с нея спомени от детството си.
- Къде преподаваш?
- В медицинска академия.  - той се вгледа замислено в очите й  - Между другото познат ли ти беше мутанта, който така мило ти гукаше преди малко?
- Щом си от квартала, би трябвало да го познаваш.  - изгледа го тя с любопитство.
- И кое налага да го познавам?  - учуди се Пламен.
- Целия квартал е пропищял от него.
- Сигурно съм глух, щом не съм чул. Искаш ли да се поразходим и да вечеряме някъде?
- Ще се прибирам.  - отвърна тя.  - Винаги ме чакат за вечеря.
- Е, щом те чакат…  - той отново се вгледа в очите й  - Приятно ми е да общувам с теб и затова търся начин как да удължа времето, Ли. Ако ми позволиш, ще те изпратя. Хем пътьом ще ти покажа къде живея, съвсем наблизо е.
- Трудно се отказваш… - каза тя, а в погледа й се мерна колебание. Може би се чудеше дали не е попаднала на някой скрит зад добрите обноски извратеняк.
- Ако ти е неприятно, можеш да откажеш. Няма да ти се обидя. В тия сбъркани времена е страшничко да се доверяваш на случайни хора.
  Тя кимна, запали цигара и дръпна дима. Съсредоточен, погледът и се плъзна детайлно по лицето му, после се концентрира в очите. Няколко секунди се задържа там, сякаш искаше да проникне до най-тъмните кътчета на душата му. Накрая каза с тих, спокоен глас:
- Добре… Да вървим тогава.
  Пламен плати и двамата напуснаха заведението под любопитните погледи на редовните клиенти. Навън пролетната вечер ги обгърна с прохладна прегръдка.  Лекия ветрец се заигра с косите им. Тръгнаха бавно, обнадеждени от свежия въздух и донякъде щастливи, че не бяха се разминали.
  От паркираната до бордюра тъмна, масивна кола изскочиха две едри фигури и с бързи крачки тръгнаха към тях. Той ги забеляза, но не реагира. Само остана нащрек.
- Какво има?  - запита притеснено Ангелина.
- Иди до дървото и не мърдай от там!   - каза тихо, после се извърна. Съзнанието му бе празно като бял лист хартия, на който предстоеше да се пише. Стоеше и ги чакаше без страх, без злоба, без напрежение. Приличаше на човек, който е загърбил вятъра… Забеляза, че двамата се стъписаха за момент и забавиха крачка. А това значеше напрежение, объркване, несигурност... Но не се отказаха. По-скоро се озлобиха. Единия изведнъж забърза и замахна с дясната ръка. Пламен се сниши, като в същото време настъпи опорния крак на нападателя и го удари силно с предната част на лакътя в слънчевия сплит, след което се завъртя в обратна посока и стовари маваши в гърдите на другия. В момента, в който нападателят залитна назад, подсече краката му и онзи се приземи с болезнен стон почти на врата си. Първият замахна с крак към главата му. Пламен спря крака с длан, повдигна го нагоре, ритна нападателя в слабините и рязко завъртя петата му. Едрата фигура се пльосна по очи върху неравния тротоар и заскимтя от болка.
  Обърна им гръб, приближи се до Ангелина, която стоеше трепереща до дървото и като я прегърна през раменете, поведе я в тихата нощ, все едно нищо не беше се случило.

                                                                      / следва /

Само пиши тиретата така: по-малко, най-малко. Когато се разделят обособени части, се използва голямо тире - като в този случай. :)

Благодаря и за мнението и за корекцията... :)

Давай нататък, нищо че е малко болезнено да се преживява отново най-болезненото до момента. Нали на това разчитат. Нали затова ежедневно ни заливат с наглост и простотия. Да ни отвратят от всичко. Да обезсмислят всяко действие и дори дума. Да вдигнем ръце и да кажем: "Всички са маскари". И да ги оставим да правят каквото си искат. В рамките на закона, който за тях съществува единствено на думи.

Извини ме, че се отплеснах. Обградили са се плътно с лумпени, с които приписват делата си на другите и затова не може човек дори да ги набие, както подобава на един порядъчен екшън... Но ти пиши, дали от оправия или от немотия, това няма как да продължава вечно и един ден ще станем на кълбета...

Благодаря, приятелю! Поне в книгата ще им спретна нещо интересно, пък после може да го пренесем и в реалността, ако дотогава все още сами не са си изгризали гърлата от алчност... Поздрав!