ТРЕТА ЧАСТ



  През ранната пролет на 1996 година луксозното високопланинско имение с укрепения манастирски портал, преливащ дискретно в стена, наподобяваща Великата китайска, отново бе приютило в претенциозната си утроба групата величия на бившия партиен и репресивен елит, за поредния пъклен заговор срещу народа, който ги беше изхранил и отгледал. Това бяха сценаристите на българската мизерия - и духовната и материалната…
  Дни по - късно започна някаква странна надпревара между част от българските банки. Тя се изразяваше в необяснимо нарастване на лихвените проценти в тях спрямо останалите. В следствие на това естествено се задейства спекулативното начало у хората и те масово се заеха да внасят всичките си налични пари на срочен депозит в тези банки. Имаше дори фрапиращи случаи, в които селяни носеха в банките смърдящи на животински изпражнения или мухъл чували с пари, крити на най – невероятни места години наред. Съблазнени от високите лихви, хорицата внасяха на депозит отрудените си пари с надеждата да спечелят някой лев...
  Учудващо бе, че на никого от мераклиите за бързо забогатяване и през ум не минаваше да се запита от къде банките ще вземат пари, за да изплащат такива колосални лихви?! Защото реално дори тези банки да инвестираха парите в оръжие и наркотици, пак нямаше как да реализират такива печалби, каквито обещаваха да изплатят… Но явно в такива екстремни случаи алчността успява да приспи разума на обикновенния човек и да разпали въображението му…
  След като видяха, че хората захапаха въдицата, управниците започнаха да печатат нови емисии пари без покритие, с които плащаха заплатите и компенсираха нарастващата инфлация. Парите, които хората с такова юнашко доверие депозираха, бързо се раздаваха на роднини, приятели и приближени под формата на кредити, естествено срещу комисионна между двадесет и четиридесет процента. Запознатите с тази нагла измама обръщаха всичко в твърда валута или купуваха предприятия и всякакви недвижими имоти на безценица. Това скоро доведе до рязък скок в цените на недвижимостите…
  Наесен, объркани от постоянно растящата иинфлация, хората още по усилено започнаха да оставят парите си на месечен депозит, за да хванат максималната лихва или купуваха каквото им попадне, в следствие на което цените на стоките също скочиха, а много от тях направо изчезнаха от пазара. Точно тогава започнаха масови фалити на банките с високи лихви, където бяха вложенията на повечето хора. Това предизвика нов смут и километрични опашки. Всички се опитваха да изпреварят фалитите и да си изтегли парите, но в крайна сметка повечето така и не успяха. Обществото пи още една студена вода и за броени дни обедня драстично.
  В края на есента започна да изчезва дори хлябът, а с парите от надниците си хората не знаеха какво ще могат да купят до вечерта и дали въобще ще могат да купят храна за в къщи.. Магазините заприличаха на празни халета, а цените скачаха нагоре по няколко пъти на ден.
  Това най – сетне изчерпа прословутото българско търпение. По - будните хора в големите градове започнаха да правят мълчаливи протестни шествия, които с всеки изминал ден приемаха все по застрашителни размери. Дясната опозиция напусна парламента и се зае с организирането на митинги и мирни демонстрации.
  През това време управляващите и приближени до тях бизнескръгове и групировки трупаха несметни богатства на гърба на своя народ, използвайки хиперинфлацията и бъркотията. Баснословни суми се прехвърляха в разни офшорни фирми и банки чрез подставени лица и несъществуващи смесени дружества. Наглостта на тъй наречения социалистически елит стигна до там, че посегнаха дори на златния резерв, една трета от който също отпътува в неизвестна посока. Държавата стоеше пред пропастта на фалита и се канеше да направи решителната крачка напред.
  Някой трябваше да спре това безумие! Предвид тези обстоятелства и растящото напрежение, на десети януари десницата организира в София и всички големи градове митинги. Стотици хиляди хора излязоха по улиците и площадите в цялата страна. На площада пред храм – паметник Александър Невски лидерът на десните Иван Костов призова хората към спокойно, но твърдо гражданско неподчинение до оставката на правителството и насрочването на предсрочни парламентарни избори.  След митинга хората не се разотидоха, а обградиха сградата на парламента. Беше им писнало да търпят тоя пладнешки грабеж. По всичко личеше, че не смятат да оставят депутатите да се разотидат, преди кабинетът да се откаже от властта.
Когато направиха опит да напуснат сградата, депутатите бяха посрещнати с градушка от всевъзможни предмети, снежни топки и буци лед, което ги принуди да се върнат и да се изпокрият като плъхове. Хората бяха готови да скъсат полицейския кордон и предпазните заграждения, но да не ги пуснат да се разотидат, преди да са приели исканията им.
  Телевизионните и радио екипите си вършеха перфектно работата. Събитията се предаваха на живо по телевизията и по радиостанциите. Може би това беше единственото, което спираше правителството да разпореди на армията и полицията да действат. Страхуваха се от спонтанната проява на народната любов и от реакциите на цивилизования свят. Бяха наясно, че ако прибегнат до такива мерки ще си навлекат справедливия и неспасяем гняв на хората, с когото се бяха подиграли за пореден път, както и гнева на световната общественост.
  Привечер търпението на множеството започна да се изчерпва. Все по - често се чуваха гласове, които приканваха да бъде щурмуван парламента и да бъдат линчувани наглеците вътре, които нямаха дори доблестта да подадат оставка след като бяха причинили толкова страдания на собствения си народ. Скоро след това полицейския кордон беше разкъсан и ако лидерите на опозицията не бяха постигнали споразумение за оставка на кабинета, щеше да стане страшно.    Споразумението поукроти страстите. Хората отстъпиха и позволиха на полицията да изведе депутатите, които изпратиха с освирквания и някоя снежна топка, след което започнаха да се разотиват. Вече се беше смрачило. Навалицата бързо намаля. И тогава се случи нова гадост. Полицията, разделена на малки групи, проследи и започна да бие разотиващите се по улиците хора, както и опитващите се да заснемат тези издевателства журналисти. Имаше доста наранени. Получи се едно никому ненужно кръвопролитие извън нормалната логика. Един патологичен изблик на насилие спрямо мирни граждани… Но не случаен, а поръчан отвисоко, за да се създаде страх у хората...
- Защо ме удряте?! - питаше плачеща жена нападналите я двама полицаи.
- За да ни помниш! - отвърна единия злобно, след което подгониха друг човек под прикритието на нощта.
  На следващия ден в новините само за секунди се мернаха кадри от полицейското насилие, които веднага бяха прекъснати и подменени с кадри от атаката срещу парламента.


                                                                           ХХХ


  Има моменти, в които народите преживяват катарзис и отварят нова страница в развитието си. Такъв момент беше настъпил за многострадалния български народ, призван да носи тежък кръст, но в крайна сметка да достигне своето достойно място сред носителите на просветлението. Голяма част от нацията се беше пробудила и ако не се оставеше пак да бъде приспана, както неведнъж се беше случвало, имаше изключителния шанс да заживее с ясното съзнание за собствената си стойност и да увлече след себе си другата, все още дремеща част…
  В следващите седмици зараждащото се гражданско общество мирно, тихо и с чувство за хумор системно упражняваше своето гражданско неподчинение, като не даваше никакъв шанс на управляващите да променят хода на събитията. Хората буквално се бяха пренесли да живеят на улицата и техния постоянен натиск принуди управляващите на четвърти февруари да отстъпят властта на служебно правителство, което трябваше да организира и проведе предсрочни парламентарни избори. Това развитие помогна на народа да осъзнае силата си и да припознае себе си като суверен, с когото управляващите, независимо кои са те, трябваше в бъдеще да се съобразяват. Ерата на всенародното овчедушие като че беше към своя край…
  Пламен и Ангелина, въпреки малкото си дете и студа, всеки ден заедно с хилядите свои съграждани минаваха през центъра, оставяха пред централата на социалистическата партия своя камък и едва тогава се прибираха. На тротоара се беше образувала огромна купчина, а хората с усмивка извършваха своя странен ритуал и продължаваха по пътя си. Имаше нещо много достойно в тоя мълчалив протест, лишен от всякаква злоба и агресия, но изпълнен с вяра, воля и вътрешна сила. Личеше си, че хората не са насъскани от някого, а просто изразяват своето отношение.
- Ли, ако някой ми беше казал, че може да съществува толкова интелигентен начин на протест след такова варварско грабителство, нямаше да повярвам. Направо започвам да се гордея с народа си. - каза Пламен, като пусна едната дръжка на детската количка и стисна ръката на жена си.
- Лошото е, че тази толерантност управляващите вземат за глупост и се самозабравят. - отвърна тя.
- Да се надяваме, че този път ще им се промени мнението или поне ще започнат да правят разлика между толерантност и отстъпчивост.
- Съмнявам се, скъпи. Досега ставаха само по - нагли. - тя въздъхна, оправи шапчицата на детето, което я дари с благодарна усмивка и смени темата - Ако искаш, да се приберем пеша, че не се знае кога пак ще има слънце.
- Добре. Малко слънце в зимен ден си е сериозна благодат.
Двамата заобиколиха природонаучния музей и през парка се върнаха към центъра, където шествието продължаваше.
- Най - добре е да минем през стария град, за да избегнем навалицата. - каза Камен, след като прекосиха Джумаята. - От другата страна на тепето има доста хранителни магазини. Все някъде ще има хляб.
- Там има и аптека. - добави Ангелина. - Трябва да вземем сухо млеко за детето.
- Според мен по - лесно ще хванем златната рибка.
- Ние сме късметлии, ще се справим. - отвърна ведро тя.
- Може би затова живеем в интересна страна и в още по - интересни времена. - намигна й той - Тъкмо малкият от рано ще получи имунитет срещу простотията и излишествата.
  Когато стигнаха до калдъръма, Пламен взе сина си в едната ръка, а с другата продължи да бута празната количка. Детето го дари с щастлива усмивка.
- Е, ще се опитам да ти спестя поне сътресението на мозъка от возене по каменист терен. - каза на сина си в отговор.
  Ангелина весело се засмя. Обичаше нестандартния му начин на изразяване. Това внасяше разнообразие в ежедневието й.

                                                                      /  следва  /