Постинг
02.09.2012 08:51 -
***
ХХХ
След като се договори с издателя във връзка с желанието на издателството да преиздаде за своя сметка книгата на Вальо Генов поради големия интерес, Пламен тръгна към къщи. Слънцето надничаше зад рехавите облаци и разпиляваше навсякъде своята благодатна топлина, като отвоюваше тихо и незабележимо позиции от отстъпващата пролет. Хората, които доскоро шеговито подмятаха „Пролет пукна, ние не” - и вдишваха жадно пролетните аромати, доволни че живи и здрави са прескочили студовете, вече започваха да пъхтят под натиска на горещите слънчеви лъчи. Движеше се бавно, отпуснат от топлината и ароматния въздух и всяка клетка в тялото му се възхищаваше на щедрата природа…
Рязко пищене на спирачки го върна към реалността. На пешеходната пътека пред него черно БМВ едва не сгази ученик, а шофьорьт слезе и псувайки тръгна да го бие. Някакъв възрастен човек се опита да спре озлобения нападател, но оня го блъсна, събори го на земята и тръгна да го рита. Даскала му препречи пътя, ръгна го рязко и незабелязано с палец в слънчевия сплит и тихо прошепна:
- Изчезвай, докато все още можеш!
Спокойната сила, която излъчваше, охлади ентусиазма на мутрата. Освен това от удара се чувстваше отмалял. Докато неговият закърнял от бездействие мозък се опитваше да включи какво става, безпогрешния му животински инстинкт го накара тромаво да се отдалечи, да се качи в лъскавата си кола и да се пръждоса. Пламен също продължи по пътя си, подминавайки любопитните въпроси и погледи. Преди да се прибере купи две бири и слезе в работилницата под къщата да види как върви работата на Борето, който се бе оказал схватлив и завидно сръчен. Беше усвоил доста бързо ковашкия занаят, а напоследък имаше вече сериозни поръчки.
- Как я караш, майсторе? - подхвърли вместо поздрав Пламен и му подаде едната бира.
- Господ здраве да ти дава, приятелю, дето ми отвори очите за тоя занаят! - отвърна той и взе бирата - Наздраве!
Отпиха по глътка.
- Благодари на волята си, Боре. Тя те извади от блатото на самосъжалението, аз само ти дадох една ръка.
- Ти ме накара да си повярвам, даскале. Иначе никога нямаше да се захвана с тая работа, а тя се оказва много благодарна.
- Всяка работа е благодарна когато я вършиш с мерак. Шаха научи ли го?
- И това скоро ще разберем. Работя по въпроса. - Борето се замисли за момент, сякаш вземаше някакво важно решение - Пламене, време е вече да започна да ти плащам някакъв наем.
- Сигурен ли си, че е време?
- Да. Ти скоро създаде семейство, разходите ти тепърва ще растат. Освен това и моята работа потръгна. Само трябва да ми кажеш колко искаш?
Пламен поклати отрицателно глава.
- Това е твое решение, Боре. Сметките ти си ги знаеш най – добре. Ако не беше се навил, тази работилница щеше да събира прах и нямаше да получавам нищо. Така, че колкото и да е, все е добре дошло, ясно?
- Добре де, добре… - той отпи от бирата - Кога да очакваме наследника?
- Може и наследница да е. - поправи го той - Наесен, ако е рекъл Господ.
- Що не се престрашите някой ден да ми дойдете на гости. Вече се затопли, тоест нямате никакво оправдание, освен ако не мислите, че съм прекалено скучна компания.
- Тия дни ще те навестим, Боре, но си мисля, че като се позамогнеш и теб ще те намери някое котенце, дето хем ще ти мърка, хем ще ти гони скуката, като ти обтяга нервите, докато зазвънтят. А и наследници ще са ти нужни…
- Ти май бързо трупаш опит? - засмя се Борето.
- Засега все още ползвам чуждия, може би затова толкова лесно раздавам съвети - отвърна Пламен, допи бирата си и добави - Оставям те да работиш, а аз отивам да си създавам личен опит…
- Поздрави Ангелина!
- Непременно!
ХХХ
Честните хора са трън в задника на останалите. И то само защото предпочитат достойния път пред удобния. Но, слава Богу, че ги има, за да ни напомнят колко тъпо е да живееш за едното удобство.
Въобще няма да сбъркаме ако кажем, че точно те предпазват обществото от пълно разложение, както сребърния съд предпазва водата от вмирисване. Как успяват, ли? Много лесно. Винаги се уповават на своята вътрешна сила и вяра и не са забравили, че в дълбоката си същност всеки човек е честен, добронамерен и чист. Затова се отнасят с уважение към всеки. Не само не са забравили, ами дори с начина си на живот постоянно напомнят това, за да събудят волята на останалите, преди изцяло да се е разложила в житейското блато.
Подобен трън в задника на надигащата се балканска простотия смяташе да бъде емигриралия по времето на режима съученик и приятел на даскала - Валентин Генов. След десет години отвъд океана, посветени на завещаната още от Левски, преминала през баща му и достигнала до него достойната и справедлива кауза – Чиста и Свята Република - той бе решил да се върне в родината. Искаше да се сблъска лице в лице с новите стари реалности и да прецени с какво ще може да бъде полезен по нататък на вечно изиграните си събратя, за което добре се беше подготвил.
В едно беше абсолютно убеден - в необходимостта от сполучлив начин да се пресече този тъп сценарий, който винаги отреждаше на българите помиярска роля, макар донякъде сами да се навирахме в него. Беше крайно време обществото да престане да живее с илюзии и да си изясни от къде произлизат злините и добрините за него.
Докато Вальо си стягаше багажа, грижовната му майка приготвяше закуска, а сърцето и бе свито от някакво смътно чувство за опасност, останало в нея още от времето, когато съпругът й изтляваше в лагера за инакомислещи в Белене, преди да бъде пребит и хвърлен на прасетата, за да го довършат...
Травмата от тази жестокост и съпътстващото я страдание, дълбоко просмукано в душата на тази кротка, но твърда жена, все още беше нещо непреодолимо за нея. Понякога при най – незначителен повод неговата сянка затуляше блясъка в очите й. А сега, на всичкото отгоре синът й, единственото останало ценно нещо в нейния живот, искаше да се върне в държавата, която бе убила баща му, нейния любим и нейните най - съкровени мечти, за да продължи по същия опасен път …
Когато Вальо влезе в кухнята, тя не можа да скрие сълзите си. Той я прегърна и прошепна:
- Духът на татко е с нас, майче. Те убиха само тялото му, а той продължава пътя си чрез нас… - след което я притисна в обятията си.
- Знам, сине, но това не запълва празнотата в мен, а ме кара още по - силно да се безпокоя за теб.
- Майко, все пак да не забравяме, че режимът отдавна е паднал, границите са отворени, а аз съм американски гражданин и перфектен войник. Няма място за безпокойство.
- Можеше да изчакаш още малко... - настояваше тя.
- Времето е ценно, пък и какво щеше да промени това чакане?
- Не знам... Може би наистина съм прекалено чувствителна, но ме е страх за теб…
- Знам, че не ти е било лесно през годините да се справяш сама с болката. Но това е минало. Време е да го загърбим и да продължим напред. - той се усмихна окуражително - С Пламен ще пообиколим планините, ще се изкъпя в Черното море, ще прочета книгата, която с негова помощ се е получила от записките ми и към която хората проявявали голям интерес... Изобщо все хубави неща. А ти си тръгнала да се притесняваш за мен.
- Добре, добре, няма да се притеснявам. - майката се усмихна тъжно - Но все пак не се бави много, обаждай се по – често, за да съм спокойна и бъди внимателен.
- Ще остана месец - два най - много, за да видя какво се е променило в условията, в хората. Ще ми се да почувствам нещата отвътре, да усетя ритъма, защото отзивите тук не са добри. Но само толкова.
Тя сложи закуската на масата и двамата започнаха да се хранят. Когато приключиха, не се сдържа:
- Само те моля, сине, не се забърквай в нищо… Не искам да загубя и теб. Няма да го понеса!
Той я прегърна, притисна я мълчаливо в обятията си, после взе багажа си и тръгна към вратата, а дребната жена го последва с овлажнели очи.
- Бъди спокойна, майко. Отивам да се порадвам на прекрасната природата, която страшно ми липсваше през тези десет години и нямам никакво намерение да се забърквам в каквото и да било поне засега. Вярвай ми!
- Лек път, Вале! Поздрави Пламен и Бог да е с вас.
Вальо махна на майка си, изпрати й въздушна целувка, след което бързо прекоси тротоара и спря едно такси.
ХХХ
Понятието национална сигурност вече беше яко омаскарено от неуместна употреба. Използването му основно за параван на всякакви тайни и доходни конспирации, които трябваше да останат недостъпни за общественото мнение, бе твърде странно схващане за национална сигурност… Тази наглост, обаче, прехвърли всякакви граници, когато грифът „секретно „ започна да служи за прикриване на връзките на властта с подземния свят и на тяхната престъпна симбиоза с цел безнаказано ограбване на националния ресурс за сметка на обществото и срещу обществения интерес. А да защитаваш националната сигурност като работиш срещу националния интерес е толкова абсурдно, колкото някоя майка да изяде децата си от любов.
Такива мисли спохождаха капитанът от щатското военно разузнаване, завършил „Уест Пойнт” Валентин Генов, докато самолетът набираше височина в посока Лондон. Но въпреки тях и лошите спомени от живота си в България той беше щастлив, че след десетгодишното емигрантство отново може да се върне в родината, да се наслади на безценната й природа, да поговори с хората, преживели и надживели шибания комунистически режим, превърнал страната в концлагер и заедно с тях да се порадва на освободения предприемчив български дух…
Самолетът бе пробил облаците и се носеше над тях като скутер в открито море. Сребристите им отблясъци образуваха закачливи нюанси, които пробягваха по тавана и стените, като осветяваха играещите в хаотичен танц из въздуха прашинки. Вальо се опита да прогони ненужните мисли, блуждаещи в също такъв безгрижен танц из ума му и да насочи вниманието си към основната идея на това пътуване.
Предстоеше му сериозно проучване в много посоки. То щеше да го ориентира от къде ще е най - добре да започне за осуетяването на поредния грабителски сценарий.
Сред българската диаспора от стари емигранти, потърсили навремето в Щатите политическо убежище от режима, имаше най - различни мнения за нашенския преход към демокрация. Но общо взето всички гледаха на целия цирк скептично. От опит знаеха, че промените са поредния фарс, зад който бившата комунистическата номенклатура с андрешковска хитрост опитваше да прикрие апетитите си да превърне държавата отново в своя еднолична собственост, а демокрацията - в удобно оправдание за своите вече печално известни безобразия и безгранично лицемерие…
За щастие и в България вече имаше достатъчно разумни хора, които познаваха до болка социалистическата шмекерия и съответно я даряваха с подобаващо презрение, макар от това начина им на живот да не ставаше по - добър…
Той отпусна назад седалката си. Щеше му се да подремне, за да прогони зараждащия се при подобни мисли тих гняв. Точно тогава стюардесата му поднесе ободрителна напитка. Имаше лъчезарна усмивка, един от онези велики Божи феномени, способни да ни освобождават от лошото настроение почти мигновено. Вальо благодари, отпи голяма глътка тоник и се загледа в облачния килим. Може би в древността така бе изглеждала Земята - оазис сред пухкави облаци, тишина, спокойствие и изобилие без излишни претенции, без конфронтация, завист, омраза… Докато в нечий болен ум не беше се пръкнала извратената илюзия, че е повече от другите, че му се полага повече и че всички останали са му длъжници.
Явно от този повратен момент нататък тази дивотия бе обсебила човечеството до такава степен, че с всеки изминал ден го превръщаше все по - необратимо в обезумяла тълпа мразещи се маняци, неспособни дори за миг да се спрат, да погледнат на какво са заприличали и да осъзнаят библейската мъдрост, че всичко в относителния материален свят е суета и гонене на вятъра, защото като ритнеш камбаната няма как да отнесеш със себе си каквото и да било…
Ядоса се на проклетите негативни мисли, изместващи все по - успешно чувството му за хумор, благодарение на което бе оцелял. Може би единствената полза от тях беше да му напомнят, че се бе увлекли в осъждане, вместо да намери смешното в тях и така да ги превърне от гадория в някаква форма на радост…
Последното заключение му подейства отпускащо. Затвори очи и заплува в приятна дрямка.
/ следва /
След като се договори с издателя във връзка с желанието на издателството да преиздаде за своя сметка книгата на Вальо Генов поради големия интерес, Пламен тръгна към къщи. Слънцето надничаше зад рехавите облаци и разпиляваше навсякъде своята благодатна топлина, като отвоюваше тихо и незабележимо позиции от отстъпващата пролет. Хората, които доскоро шеговито подмятаха „Пролет пукна, ние не” - и вдишваха жадно пролетните аромати, доволни че живи и здрави са прескочили студовете, вече започваха да пъхтят под натиска на горещите слънчеви лъчи. Движеше се бавно, отпуснат от топлината и ароматния въздух и всяка клетка в тялото му се възхищаваше на щедрата природа…
Рязко пищене на спирачки го върна към реалността. На пешеходната пътека пред него черно БМВ едва не сгази ученик, а шофьорьт слезе и псувайки тръгна да го бие. Някакъв възрастен човек се опита да спре озлобения нападател, но оня го блъсна, събори го на земята и тръгна да го рита. Даскала му препречи пътя, ръгна го рязко и незабелязано с палец в слънчевия сплит и тихо прошепна:
- Изчезвай, докато все още можеш!
Спокойната сила, която излъчваше, охлади ентусиазма на мутрата. Освен това от удара се чувстваше отмалял. Докато неговият закърнял от бездействие мозък се опитваше да включи какво става, безпогрешния му животински инстинкт го накара тромаво да се отдалечи, да се качи в лъскавата си кола и да се пръждоса. Пламен също продължи по пътя си, подминавайки любопитните въпроси и погледи. Преди да се прибере купи две бири и слезе в работилницата под къщата да види как върви работата на Борето, който се бе оказал схватлив и завидно сръчен. Беше усвоил доста бързо ковашкия занаят, а напоследък имаше вече сериозни поръчки.
- Как я караш, майсторе? - подхвърли вместо поздрав Пламен и му подаде едната бира.
- Господ здраве да ти дава, приятелю, дето ми отвори очите за тоя занаят! - отвърна той и взе бирата - Наздраве!
Отпиха по глътка.
- Благодари на волята си, Боре. Тя те извади от блатото на самосъжалението, аз само ти дадох една ръка.
- Ти ме накара да си повярвам, даскале. Иначе никога нямаше да се захвана с тая работа, а тя се оказва много благодарна.
- Всяка работа е благодарна когато я вършиш с мерак. Шаха научи ли го?
- И това скоро ще разберем. Работя по въпроса. - Борето се замисли за момент, сякаш вземаше някакво важно решение - Пламене, време е вече да започна да ти плащам някакъв наем.
- Сигурен ли си, че е време?
- Да. Ти скоро създаде семейство, разходите ти тепърва ще растат. Освен това и моята работа потръгна. Само трябва да ми кажеш колко искаш?
Пламен поклати отрицателно глава.
- Това е твое решение, Боре. Сметките ти си ги знаеш най – добре. Ако не беше се навил, тази работилница щеше да събира прах и нямаше да получавам нищо. Така, че колкото и да е, все е добре дошло, ясно?
- Добре де, добре… - той отпи от бирата - Кога да очакваме наследника?
- Може и наследница да е. - поправи го той - Наесен, ако е рекъл Господ.
- Що не се престрашите някой ден да ми дойдете на гости. Вече се затопли, тоест нямате никакво оправдание, освен ако не мислите, че съм прекалено скучна компания.
- Тия дни ще те навестим, Боре, но си мисля, че като се позамогнеш и теб ще те намери някое котенце, дето хем ще ти мърка, хем ще ти гони скуката, като ти обтяга нервите, докато зазвънтят. А и наследници ще са ти нужни…
- Ти май бързо трупаш опит? - засмя се Борето.
- Засега все още ползвам чуждия, може би затова толкова лесно раздавам съвети - отвърна Пламен, допи бирата си и добави - Оставям те да работиш, а аз отивам да си създавам личен опит…
- Поздрави Ангелина!
- Непременно!
ХХХ
Честните хора са трън в задника на останалите. И то само защото предпочитат достойния път пред удобния. Но, слава Богу, че ги има, за да ни напомнят колко тъпо е да живееш за едното удобство.
Въобще няма да сбъркаме ако кажем, че точно те предпазват обществото от пълно разложение, както сребърния съд предпазва водата от вмирисване. Как успяват, ли? Много лесно. Винаги се уповават на своята вътрешна сила и вяра и не са забравили, че в дълбоката си същност всеки човек е честен, добронамерен и чист. Затова се отнасят с уважение към всеки. Не само не са забравили, ами дори с начина си на живот постоянно напомнят това, за да събудят волята на останалите, преди изцяло да се е разложила в житейското блато.
Подобен трън в задника на надигащата се балканска простотия смяташе да бъде емигриралия по времето на режима съученик и приятел на даскала - Валентин Генов. След десет години отвъд океана, посветени на завещаната още от Левски, преминала през баща му и достигнала до него достойната и справедлива кауза – Чиста и Свята Република - той бе решил да се върне в родината. Искаше да се сблъска лице в лице с новите стари реалности и да прецени с какво ще може да бъде полезен по нататък на вечно изиграните си събратя, за което добре се беше подготвил.
В едно беше абсолютно убеден - в необходимостта от сполучлив начин да се пресече този тъп сценарий, който винаги отреждаше на българите помиярска роля, макар донякъде сами да се навирахме в него. Беше крайно време обществото да престане да живее с илюзии и да си изясни от къде произлизат злините и добрините за него.
Докато Вальо си стягаше багажа, грижовната му майка приготвяше закуска, а сърцето и бе свито от някакво смътно чувство за опасност, останало в нея още от времето, когато съпругът й изтляваше в лагера за инакомислещи в Белене, преди да бъде пребит и хвърлен на прасетата, за да го довършат...
Травмата от тази жестокост и съпътстващото я страдание, дълбоко просмукано в душата на тази кротка, но твърда жена, все още беше нещо непреодолимо за нея. Понякога при най – незначителен повод неговата сянка затуляше блясъка в очите й. А сега, на всичкото отгоре синът й, единственото останало ценно нещо в нейния живот, искаше да се върне в държавата, която бе убила баща му, нейния любим и нейните най - съкровени мечти, за да продължи по същия опасен път …
Когато Вальо влезе в кухнята, тя не можа да скрие сълзите си. Той я прегърна и прошепна:
- Духът на татко е с нас, майче. Те убиха само тялото му, а той продължава пътя си чрез нас… - след което я притисна в обятията си.
- Знам, сине, но това не запълва празнотата в мен, а ме кара още по - силно да се безпокоя за теб.
- Майко, все пак да не забравяме, че режимът отдавна е паднал, границите са отворени, а аз съм американски гражданин и перфектен войник. Няма място за безпокойство.
- Можеше да изчакаш още малко... - настояваше тя.
- Времето е ценно, пък и какво щеше да промени това чакане?
- Не знам... Може би наистина съм прекалено чувствителна, но ме е страх за теб…
- Знам, че не ти е било лесно през годините да се справяш сама с болката. Но това е минало. Време е да го загърбим и да продължим напред. - той се усмихна окуражително - С Пламен ще пообиколим планините, ще се изкъпя в Черното море, ще прочета книгата, която с негова помощ се е получила от записките ми и към която хората проявявали голям интерес... Изобщо все хубави неща. А ти си тръгнала да се притесняваш за мен.
- Добре, добре, няма да се притеснявам. - майката се усмихна тъжно - Но все пак не се бави много, обаждай се по – често, за да съм спокойна и бъди внимателен.
- Ще остана месец - два най - много, за да видя какво се е променило в условията, в хората. Ще ми се да почувствам нещата отвътре, да усетя ритъма, защото отзивите тук не са добри. Но само толкова.
Тя сложи закуската на масата и двамата започнаха да се хранят. Когато приключиха, не се сдържа:
- Само те моля, сине, не се забърквай в нищо… Не искам да загубя и теб. Няма да го понеса!
Той я прегърна, притисна я мълчаливо в обятията си, после взе багажа си и тръгна към вратата, а дребната жена го последва с овлажнели очи.
- Бъди спокойна, майко. Отивам да се порадвам на прекрасната природата, която страшно ми липсваше през тези десет години и нямам никакво намерение да се забърквам в каквото и да било поне засега. Вярвай ми!
- Лек път, Вале! Поздрави Пламен и Бог да е с вас.
Вальо махна на майка си, изпрати й въздушна целувка, след което бързо прекоси тротоара и спря едно такси.
ХХХ
Понятието национална сигурност вече беше яко омаскарено от неуместна употреба. Използването му основно за параван на всякакви тайни и доходни конспирации, които трябваше да останат недостъпни за общественото мнение, бе твърде странно схващане за национална сигурност… Тази наглост, обаче, прехвърли всякакви граници, когато грифът „секретно „ започна да служи за прикриване на връзките на властта с подземния свят и на тяхната престъпна симбиоза с цел безнаказано ограбване на националния ресурс за сметка на обществото и срещу обществения интерес. А да защитаваш националната сигурност като работиш срещу националния интерес е толкова абсурдно, колкото някоя майка да изяде децата си от любов.
Такива мисли спохождаха капитанът от щатското военно разузнаване, завършил „Уест Пойнт” Валентин Генов, докато самолетът набираше височина в посока Лондон. Но въпреки тях и лошите спомени от живота си в България той беше щастлив, че след десетгодишното емигрантство отново може да се върне в родината, да се наслади на безценната й природа, да поговори с хората, преживели и надживели шибания комунистически режим, превърнал страната в концлагер и заедно с тях да се порадва на освободения предприемчив български дух…
Самолетът бе пробил облаците и се носеше над тях като скутер в открито море. Сребристите им отблясъци образуваха закачливи нюанси, които пробягваха по тавана и стените, като осветяваха играещите в хаотичен танц из въздуха прашинки. Вальо се опита да прогони ненужните мисли, блуждаещи в също такъв безгрижен танц из ума му и да насочи вниманието си към основната идея на това пътуване.
Предстоеше му сериозно проучване в много посоки. То щеше да го ориентира от къде ще е най - добре да започне за осуетяването на поредния грабителски сценарий.
Сред българската диаспора от стари емигранти, потърсили навремето в Щатите политическо убежище от режима, имаше най - различни мнения за нашенския преход към демокрация. Но общо взето всички гледаха на целия цирк скептично. От опит знаеха, че промените са поредния фарс, зад който бившата комунистическата номенклатура с андрешковска хитрост опитваше да прикрие апетитите си да превърне държавата отново в своя еднолична собственост, а демокрацията - в удобно оправдание за своите вече печално известни безобразия и безгранично лицемерие…
За щастие и в България вече имаше достатъчно разумни хора, които познаваха до болка социалистическата шмекерия и съответно я даряваха с подобаващо презрение, макар от това начина им на живот да не ставаше по - добър…
Той отпусна назад седалката си. Щеше му се да подремне, за да прогони зараждащия се при подобни мисли тих гняв. Точно тогава стюардесата му поднесе ободрителна напитка. Имаше лъчезарна усмивка, един от онези велики Божи феномени, способни да ни освобождават от лошото настроение почти мигновено. Вальо благодари, отпи голяма глътка тоник и се загледа в облачния килим. Може би в древността така бе изглеждала Земята - оазис сред пухкави облаци, тишина, спокойствие и изобилие без излишни претенции, без конфронтация, завист, омраза… Докато в нечий болен ум не беше се пръкнала извратената илюзия, че е повече от другите, че му се полага повече и че всички останали са му длъжници.
Явно от този повратен момент нататък тази дивотия бе обсебила човечеството до такава степен, че с всеки изминал ден го превръщаше все по - необратимо в обезумяла тълпа мразещи се маняци, неспособни дори за миг да се спрат, да погледнат на какво са заприличали и да осъзнаят библейската мъдрост, че всичко в относителния материален свят е суета и гонене на вятъра, защото като ритнеш камбаната няма как да отнесеш със себе си каквото и да било…
Ядоса се на проклетите негативни мисли, изместващи все по - успешно чувството му за хумор, благодарение на което бе оцелял. Може би единствената полза от тях беше да му напомнят, че се бе увлекли в осъждане, вместо да намери смешното в тях и така да ги превърне от гадория в някаква форма на радост…
Последното заключение му подейства отпускащо. Затвори очи и заплува в приятна дрямка.
/ следва /
Вълнообразно
Няма коментари
Търсене
