Закуска в Тифани
Не знам какво е това.
Нещо, където сервират храна.
Но е пълно със хора с усмивки.

Има маси, включително и за двама.
С покривки от бяло, като онова във очите.
И келнери. Безшумни като рисове в Канзас. 
Има очакване. Има каданс.

Очите имат тази способност.
Да разделят времето във реалност.
Да подреждат отделните кадри, според усещането за
Влажност.

Да записват шума от нечий друг глас.
Изключвам звука.
Яйцата са рохки и с тънка черупка.
Аз й шептя, а тя се напуква

В неправилни форми.
Аз чета. Разсеяно, прехвърлям
Една страница върху друга.
Тя има устни. Извити са вертикално.

Говорят.
Подсказват. Тя очаква. Непредвидимия вкус.
Закуска.
Ще сваля снежно-бялата й покривка.

Сега мисля само
Какви ли са грайферите й, когато си събуе обувките...