Старецът, когото селяните изкарали луд и напъдили от селото, след като за пореден път им казал, че ще берат дертове, задето са превърнали коритото на рекичката в сметище, се заселил в една неголяма пещера в скалите над селото.
        С много търпение и любов постепенно той я облагородил и превърнал в уютен дом, а на съселяните си не само че не се сърдел, ами дори бил благодарен, че му отворили очите за прекрасната природа, на която никой не обръщал внимание.
        След поредното наводнение група осъзнали се хора от селото решили да го посетят, да поискат прошка и да поговорят с него за поредното, сполетяло ги наводнение, съсипало за кой ли път имотите им.
        Старецът ги приел с дружелюбна усмивка а те, след като вкупом се извинили, насядали покрай стените и един от тях запитал:
        -  Как винаги така спокойно се справяш с изпитанията на живота, старче?!
        -  Приемам ги като предизвикателства, давам на живота най-доброто от себе си, а останалото е късмет...  -  отвърнал невъзмутимо той.
        -  Но защо ти винаги имаш късмет, а ние - не?!  -  изненадан от отговора запитал друг.
        -  Това, на което животът ме научи е, че късметът е отплатата му спрямо онези, които оценяват щедростта му, благодарни са за даровете му, не ги пропиляват напразно и не го насилват за повече, отколкото им е нужно. -  отвърнал с усмивка старецът.

Много добра притча!...

И доста полезна... Благодаря!

Поучително и за имащи, и за нямащи!

Благодаря, Леоне! Радвам се, че ти е харесала притчата ми. :)