Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.01.2014 05:55 - продължение...
Автор: batogo Категория: Хоби   
Прочетен: 634 Коментари: 2 Гласове:
17


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                                                                                 3


  Зараждаше се някакъв особен музикален хибрид. Нещо като тюрлю- гювеч от сръбски, турски, цигански и тук – там български фолклорни ритми, скърпени текстово чрез римувани псувни, сексуални бълнувания на извратената незадоволеност, съчетана с болезнена ревност и задължителните болни амбиции на примитивното съзнание за лукс и блясък. Този хибрид се разпространяваше със скоростта на грипна епидемия, атакуваше неукрепналата ценностна система на младите - имунната система на бъдещото гражданско общество - и изтръгваше от там вярата, волята и достойнството, като ги подменяше с похот и алчност. Носеше безобидното название поп-фолк. Имаше наглостта да се афишира като новия бългалски фолклор, макар да беше по-скоро долнопробна турско-циганска чалга, провокираща ниските, консуматорски страсти у човека.
  Изпълнителките - същевременно рекламни лица на това ново течение, режисирано от подземния свят за да улеснява привличането и пристрастяването на младите към алкохол, пари, силикон, цигари, наркотици, и всичко, способно да ги превърне в безкрайно зависимо стадо, обикновено бяха пищни силиконови сексбомби, държанки на новозабогателите клонинги от спортните школи.
  За тяхното звездуване беше достатъчно да могат да пеят на плейбек, да се обличат ултрамодерно и да друсат яко разголени задници и инплантирани цици, за да привличат тълпите, като предизвикват у тях мокри сънища и неистов стремеж към подражание и консумация…
  Друга практика за реализиране на подобни внушения беше с пари от нарко-трафик, далавери и измами подземните да купят някое шоу или направо телевизионен канал, превръщайки го в рекламен блок на фалшивият им хляб и просташки зрелища…
  В целият този изгубил опорните си точки хаотичен живот, лутащ се между двете крайности, Христо и Мария бяха като бели лястовици. Индивидуалността и чувството им за хумор ги бяха превърнали в своеобразен генератор на позитивна енергия. По някакъв техен си начин те успяваха да създават необикновенно настроение около себе си. Ако не се смятат завистниците, мразещи всички, приятелите и познатите им предпочитаха тяхната компания, понеже тя ги зареждаше с оптимизъм и радост. Тези двамата успяваха да превърнат във виц и най-голямата гадост, бяха способни да предизвикат трайна усмивка дори в държавен служител...
  Като студенти трета година в техническия, се бяха запознали на някакъв зимен купон по време на коледните празници.. От там си тръгнаха заедно и си останаха неразделни. В края на пролетта се ожениха, а сега вече очакваха още едно изключение - първото им дете. Въобще през ум не им минаваше, че е възможно поради ревност, завист или Бог знае какво, някои от приятелите им да се отдръпнат от тях и дори да ги намразят.
  Когато усещаха такова отношение, обръщаха всичко на майтап, готови да помогнат на всеки, все едно идваха от някакъв друг свят, защото обичаха живота и свободата, уважаваха правото на всеки да мисли и постъпва, както му харесва и се стараеха да не спъват никого. Вместо да осъждат клюкарят и злословят, се опитваха да развеселяват, да бъдат полезни с каквото могат и хич не се вързваха на игричките на злобарите...
  За да издържа семейството си Христо, смятан за безспорен компютърен гений в Техническия, се беше прехвърлил задочно, беше си намерил работа по специалността на повикване, която му осигуряваше повече свободно време за любимата и приятелите, а самостоятелния студентски живот ги беше научил двамата да се грижат добре за себе си с приличните доходи, които влизаха в домакинството.
  Избора на по-стръмния път ги мобилизираше, като в същото време ги зареждаше с така необходимите за всеки млад човек самочувствие и свобода. Обичаха се, знаеха, че докато са двамата, могат да се справят с всяко предизвикателство и друго в момента не им трябваше…
- Да вървим да празнуваме, скъпа! - каза вместо поздрав Христо на своята сладурана още от вратата, задържа я в прегръдките си няколко секунди и добави - Запазил съм маса в едно малко, китно заведение, където правят от любимите ти плодови коктейли и пускат страхотна музика.
  Тя го обсипа с целувки, след това отиде да се приготви за специалния случай…
  Час по-късно вече се бяха настанили удобно и си бяха дали поръчката, а докато чакаха, станаха да изтанцуват един блус.
- Харесва ли ти, бейби? - прошепна той в ухото на своята уголемена принцеса.
- Върхът е. Защо не си ме водил друг път тук, Ице?
- Вчера го открих съвсем случайно. Повикаха ме да им инсталирам някаква програма. Още щом видях изгледа и чух музиката, реших че това ще е нашето ново местенце за празнуване.
  Парчето свърши. На път към масата някаква компания ги аплодира за танца.  Поръчката беше сервирана. Вдигнаха чаши и вместо наздравица, се целунаха.
- Скъпа, след по-малко от месец ще си имаме малко човече, което ще ни съчетава в себе си. Направо не е за вярване!
- Не знам как ще се справяме сами?! Някак ми е притеснено... - за пръв път в гласът на Мария се прокрадваше безпокойство, което не убягна на бъдещия баща.
- До сега винаги сме се справяли, бейби, калени сме. И този път ще успеем. Въобще не се съмнявай. Нито сме първите, нито ще сме последните. - той я погледна закачливо и подхвърли - Е, ако са близнаци ще видим повечко зор, но и това няма да ни извади от равновесие, нали?
- Не предизвиквай съдбата. - подскочи тя, като сложи игриво показалец върху устните си - Нали нямате близнаци в рода?
- Не! - той и намигна, после добави - Но имаме тризнаци. - и започна да се смее на стреснатата й физиономия.


                                                                                  4


  Ако нещо беше способно да погуби Земята и човешкия род, това беше страхът, изявен чрез своята най-могъща рожба - алчността. Тя бе безгранична като Вселената, по-заразителна от най-опасните вируси и по-нелечима. Унищожила беше повече хора, отколкото всички епидемии в историята на човечеството, взети заедно. Тя бе сумарната проява на всички човешки страхове в действие, духовният спин на цивилизацията.
  В основата на всички войни, убийства и страдания, на всяко насилие, на всяка проява на безсърдечност и жестокост, стоеше алчността - вездесъщият ламтеж за пари, за власт, за превъзходство, за придобиване и ползване, зад който ехидно надзърташе страхът от живота …
  Постепенно и невъзвратимо тя бе успяла да превърне човешкия род в инструмент на собственото си унищожение.
  Опиянен от алчния стремеж да притежава и потребява все повече, човекът все по-рядко си даваше сметка как стремглаво се приближава към фаталните последици от собствената си ненаситна глупост и все по-трудно осъзнаваше, че експлоатирайки безумно планетата, природата, живота на себеподобните си и своя собствен, всъщност гризе хранещата го ръка, като погубва необратимо безценните Вселенски дарове…
  Тези и подобни мисли започваха да се блъскат в съзнанието на журналиста- природолюбител Георги Колев всеки път, щом отнякъде го застигнеше зловещата канонада на бензиновите резачки при обиколките му из планините. Навсякъде с безумни темпове се вихреше безогледна сеч, която заплашваше след време да ни превърне в поредната пустиня.
  Просветеното уж, препускащо след болните си амбиции човечество въобще не се сещаше, че единствено растителния свят е способен да пречисти въздуха на планетата, отравян постоянно от човешката дейност и да поддържа водния баланс.  Всеки път, осъзнавайки невъзможността да противодейства на тази варварщина, в душата на иначе спокойният и добронамерен писател и журналист се зараждаше такъв гняв, че ако натрупаната през годините на изследовател мъдрост не беше го насочила към разследващата журналистика, сигурно вече щеше да се е превърнал в безумно мразещ природо-похитителите или в поредния безполезен труп.
Напътстван от воя на верижните триони и грохота на тежките камиони, той подготвяше поредния разобличителен филм с надеждата, че този път ще успее да накара заспалите държавни служители да си размърдат мазолестите, потни задници и да си оправдаят заплатите, като потърсят най-сетне отговорност от оскотелите дървосекачи и техните нагли работодатели.
  След като наближи достатъчно, журналистът извади своята портативна камера, нагласи я на максимално приближаване и засне внимателно поредното безумие.  После прибра камерата, включи журналистическия си касетофон, който винаги стоеше във вътрешния джоб на якето му и се запъти към сечището.
- Как върви, момчета? - запита небрежно, докато вадеше от другия вътрешен джоб плоско шишенце с домашна ракия - Елате да ударите по глътка за здраве.
  Работниците го огледаха подозрително, но ракийката ги изкуши и приближиха.
- На туризъм ли? - подхвърли присмехулно единия.
- Да. - той им подаде джобната бутилка - Яко сте я подхванали тая гора. Поне плащат ли добре?
- Плащат, къде ще ходят. Иначе и за тях няма да има.
- Хубава ракия. - изкоментира другият - Ти да не си от ония, природозащитниците?
- Лошо ли е ако съм от тях? - отвърна Жоро с въпрос - Не ви ли е минавало през ума, че ако ги няма, някой ден планината ще се превърне в сипеи и свлачища!?
- Ти гледай да не те чуе шефа, че може да се превърнеш в призрак и да не те намерят повече. - каза третия като обърса устни с ръкав - По добре изчезвай, докато не е дошъл.
- Брей, толкова ли е страшен? - ироничният тон на журналиста беше явен - Май и вас доста ви е наплашил, а?
- Човече, това не е майтап. - каза хладно втория - Аре, спасявай се тихо-мълком.
  Жоро се отдалечи с усмивка. След малко чу шума на двигател и видя по утъпкания от камиони горски път към сечището да пълзи черен джип „ чероки” . Прикри се зад някакви храсти, извади камерата и зачака удобен момент, за да заснеме луксозното возило така, че да се вижда номерът му.
  Час по-късно Георги Колев стигна до лесничейския контролен пункт. Касетофонът отново бе включен на запис.
- Знаете ли, че на няколко километра от тук се изсича гора? - обърна се той към излезлия от пункта служител.
- Да. - отвърна с безразличие служителят - Обикновена санитарна сеч.
- Превръщането на гората в поляна ли наричате санитарна сеч?! - рязко запита Стоев.
- Целия участък е болен. - отвърна невъзмутимо онзи, на когото данъкоплатците плащаха, за да пази гората от унищожение. - Вие по-добре си гледайте вашата работа и не се бъркайте в моята!
- А вие от къде сте сигурен, че точно това не ми е работата?! - завърши разговора с многозначителен въпрос журналистът, и продължи надолу по пътя, оставяйки служителя неприятно изненадан.
  Фактът, че тезата му за алчността отново се беше препотвърдила, не му носеше удовлетворение, но го зареждаше с енергия и хъс за работа. Единствено непоколебимата му воля да работи за истината и справедливостта го удовлетворяваше напълно, понеже му помагаше да се чувства полезен за себе си и за живота.

                                                                         / следва /


Тагове:   продължение,


Гласувай:
17
0


Вълнообразно


1. vmir - +
25.01.2014 06:34
цитирай
2. sande - Поздравления за Айсберга!
27.01.2014 10:48
Харесва ми, че в повествованието има емоция, ясна позиция на автора, "мускули".

Има интрига, която увлича, държи вниманието будно.
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: batogo
Категория: Хоби
Прочетен: 563549
Постинги: 405
Коментари: 2527
Гласове: 17773
Календар
«  Ноември, 2017  
ПВСЧПСН
12345
6789101112
13141516171819
20212223242526
27282930