2

   След като си размениха телефоните, Ангелина се раздели с новия си познат, затвори дворната врата, прекоси бързо двора и се прибра. В трапезарията както обикновено родителите и гледаха новините и я чакаха за вечеря. Такава беше традицията в този дом и много трудно нещо можеше да я промени.
- Добър вечер. - поздрави тя - дано не съм ви накарала да чакате много, но случайно се запознах с един доста интересен човек, който ме отърва от сина на Лекето.
- Ти все с интересни хора се запознаваш, пък после се оказва, че за нищо не стават. - отвърна саркастично майката.
Ангелина преглътна забележката, погледна баща си, който леко се подсмиваше и отиде да се приготви за вечеря. Познаваше ги добре и знаеше, че всичко, което правеха беше продиктувано от любов и от естествените им родителски притеснения за единственото дете, а не от болни амбиции. Затова никога не им се обиждаше…
Вечерята беше по - скоро символ на семейната цялост, отколкото състезание по бързо хранене.
- Утре мислим да се качим на вилата. - каза бащата, след като седнаха около масата - Тъкмо ще си починеш от нас.
- А ако поискам и аз да дойда?
- Ами.., ние няма да можем да си починем от теб. - отвърна през смях баща й.
- Прав си, татко. - отвърна Ангелина, поколеба се за миг, после сподели - Оня тъпанар, малкото Леке Иван, дето преби братовчед ми и се измъкна безнаказано, се опита да ме сваля по най-просташкия начин, но си намери майстора.
- Да не би това да е твоя нов познат? - с усмивка попита майка й, което накара Ангелина леко да се изчерви.
- Майко, не ти ли омръзна да изпреварваш думите ми?
- Е, значи няма да ти търсим бодигард. - пошегува се баща й - Дано само не се наложи да те отърваваме от него.
- Не се безпокойте, няма да се наложи.
- Между другото твоя Стефан зачерви телефона. - обади се майката - По едно време чак ми дожаля за него, но накрая ми писна и го отрязах.
- Добре си направила. - Ангелина стана - Отивам горе. Имам да чета едни документи.
- И ще пропуснеш да излезеш с новия си познат? - Да се поразходите, да потанцувате…
- Да, майко! - отвърна тя малко троснато - Тази вечер ще пропусна… Лека нощ.
Качи се в стаята си, отпусна тяло в удобното канапе и се зае да вкара в ред мислите си, като опита да чете, но телефонът не беше на същото мнение и се раззвъня като побъркан. Знаеше кой е, какво ще й каже, и естествено това я изпълваше с досада. Реши да не се обажда. За нея историята беше приключила и той трябваше вече да го е разбрал, но ритмичния звън продължаваше. Действаше като индианско капково мъчение. А долу никой не вдигаше. Принуди се да вземе слушалката. Гласът й звучеше като падане на скреж върху ламарина:
- Какво още искаш?
- Ангелина, моля те! - Стефан говореше, като че беше бягал от гризли - Трябва да ме изслушаш!
- Знаеш, че няма смисъл. Губим си времето.
- Не! Моля те! Имам да ти казвам неща, които не съм ти казвал досега. Трябва да ме изслушаш, ако не искаш да ти тежа на съвестта. - направи пауза, за да й даде възможност да осмисли думите му, после продължи по-спокойно - Искам да чуеш всичко и тогава да решиш.
- Добре. - съгласи се тя по - скоро за да се отърве - Ела утре преди обяд.
Остави слушалката. Почувства се отвратително. От една страна я беше яд, че му позволи за кой ли път да я придума, а от друга се чувстваше виновна. Беше прекалено вътре в нещата, за да ги прекъсне безболезнено изведнъж, макар да бяха се превърнали в низ от мъчителни повторения без перспектива.
Съблече дрехите си. Фината, прозрачна нощница, погалила нежно кожата й, предизвика лавина от спомени. Те я върнаха година и половина назад, когато беше срещнала Стефан. Той беше от онези забавни, нахакани млади хора, с които скуката отстъпваше на безкрайният празник. И наистина бе успял да превърне първите два - три месеца от връзката им в постоянен любовен купон. Но след това иззад тази весела и безгрижна фасада започнаха един по един да изплуват дълбоки комплекси и страхове, останали от детството и пубертета. Някак си тя беше успяла да ги задейства. А нейното старание да върне нещата в първоначалния им вид провокираха реакции в обратна посока. Конфликтите помежду им бяха станали сякаш необходима неизбежност. Те поглъщаха цялата им енергия, обезсмисляха връзката им и ги правеха неспособни за каквото да било.
Но въпреки всичко след всяка раздяла нещо ги теглеше отново и отново да се събират…Пасваха си физически, това беше основната причина. Приличаха на удавници, които се бореха един с друг за глътката въздух, но никой нямаше смелостта и силата да запази самообладание, за да измъкне другия на брега.
Ако не беше срещнала Пламен, последния телефонен разговор между нея и Стефан нямаше да е такъв. Явно личността на Пламен се бе превърнала в невидима опора, която бе й дала сили да си върне самообладанието и да потърси разумен изход. Само че тя все още не си даваше сметка за това…
Изскърцване на спирачки я стресна. Неусетно беше задрямала. Присегна се, взе документите и ги прегледа, а после угаси лампата и потъна в дълбок сън.



                                                                                    3


Пламен се прибра, пусна си душ, после се изтегна и зачете писмото на Вальо. Това, което прочете и препрочете няколко пъти беше по-мрачно даже от най-грозните му предположения.
  Вальо явно не си губеше времето в Америка. Беше успял да се свърже със средите на българската емиграция, потърсила принудително убежище от комунистическия режим, за която Родината и нейното възраждане все още имаха основно значение.  След падането на режима те активно работеха сред американското общество за популяризирането на България като място за инвестиции и възстановяването на демократичните принципи в страната.
  Българското лоби разполагаше с доверието на сериозни и влиятелни кръгове в Щатите и Западна Европа, а съответно и с пълна информация за развитието на процесите у нас, но за жалост тя не беше никак благоприятна. Много от фактите, идеите, възгледите и анализите си публикуваха в издаваното от тях списание „Борба”, което абонаментно се разпространяваше и в България. Според наблюденията им в държавата съществуваше неясно законодателство, злонамерена, корумпирана бюрокрация и непочтена съдебна система - все неща, от които лъхаше по скоро на феодализъм, отколкото на демокрация.
  Като резултат от България се интересуваха най-вече бизнесмени и групировки със съмнителна репутация, спекулативни намерения и неясен произход на капиталите, които изпираха тук парите си и гледаха да грабнат в движение, каквото могат, подпомагани от подкупни чиновници. Сериозните чужди компании бяха склонни по-скоро да поизчакат или да рискуват дребни инвестиции с познавателна цел, но липсата на елементарни правила и нежеланието да бъдат създадени такива постепенно ги убеждаваше, че този непривлекателен бизнесклимат се създава умишлено, за да се препятства установяването на реални пазарни отношения…
  Тромавата бюрокрация, окрилена от липсата на ясни правила, спъваше по всякакъв начин предприемчивостта на самите българи, като използваше всяка възможност да ги изнудва за пари. Това благоприятстваше застоя на всички нива, като стимулираше единствено разрастването на безчестието, разграбването, корупцията и сивата икономика.
В същност зад всичко нескопосано се прокрадваше желанието на управляващите в България да има нисък жизнен стандарт и изкуствена безработица, за да бъде обществото лесно податливо на медийни и всякакви други манипулации. Явно се разчиташе най - вече на вкоренения по време на режима страх и на обезличеното съзнание на комплексирания социалистически човек, а те действаха безупречно. Доказваше го факта, че хората месеци наред не си получаваха заплатите и въпреки това продължаваха да ходят на работа единствено за да не си загубят местата. Правата им бяха твърде абстрактни, освен това не можеха да си позволят безконечните и скъпи съдебни процедури. Неясното законодателство облагодетелстваше мошениците, които се чувстваха недосегаеми за правосъдието.
Това на практика водеше до пълен монопол на подземния свят във всички посоки. Правата на едрите престъпници се оказваха винаги много важни и добре защитени, за сметка на всички останали, пряко или косвено потърпевши от действията им.
Естественото последствие беше разрастването на бързо забогатяващ юридически, политически и бюрократичен елит, който обслужваше определени полулегални интереси, а правото на силния продължаваше да бъде единственото право…
България стоеше пред мрачната перспектива отново да бъде подобие на олигархична Русия, което караше много прозорливи хора да се питат дали този сценарий не беше общ, целящ да превърне тези две срастнати държави в безпрепятствени зони на влияние на новата мафия, създадена от бившите комунистически лидери и тайните служби…
Някои далновидни анализатори даже бяха на мнение, че такава зона вече е факт с непредвидими последици за потърпевшите народи, обречени да преживеят поредната жестока феодална форма на обществено управление. Кой знае какво очакваше нищо неподозиращият българин, подложен на постоянна манипулация и узаконен рекет, ако не се осъзнаеше и не потърсеше правата си…
Пламен остави писмото, отвори си бира, отпи голяма глътка и отпусна глава върху облегалката на дивана. Даде си сметка, как при успех на този сценарий страната наистина щеше да заприлича на тресавище, а талантливия й народ - на глутница изгладнели помияри, готови на всичко за парчето хляб. Това го накара да потрепери от отвращение... Извади от джоба си малкия плик, разкъса го и изпразни съдържанието му върху масата. То се състоеше от красива, рисувана картичка, която приличаше на диплянка. Пламен я разгърна и прочете: “ Вече е време книгата, която ти оставих, да излезе на бял свят. Разчитам на теб да изхвърлиш от нея омразата, за да остане просто истината. Колкото по - малко заблудени има в България, толкова по-добре. Това е за разходите по отпечатването. Ако не стигат парите или не се намерят смелчаци да я публикуват и ако ти нямаш нищо против, можем да помогнем да организираш издателска къща, която да се посвети на българската кауза за възраждане на свободния български дух, както са мечтали Ботев и Левски. Предполагам да няма пречки при обмяната. Ако има, ще търся друг начин за финансиране. А ти си отвори банкова сметка, за да ти превеждам там пари. Благодаря ти и ти желая успех. Имаш специални поздрави от майка ми.” Вальо.
Въздъхна, запали цигара и излезе на терасата. Ръмеше. Улицата почиваше в тишина. Старите липи се радваха на освежаващата влага, която отмиваше наслоения прах... Де да можеше и благотворната влага на истината да отмие праха на заблудите от душите ни. - помисли си той, заслушан в тихия шепот на дъжда.
Когато отново влезе вътре, изрови от един претъпкан шкаф старата кожена папка с книгата на Вальо и се захвана за работа.

                                                                      / следва /

Особено ми хареса точното описание на прехода.
Ще прочета и другите откъси.

Благодаря за позитивния отзив! Много години посветих на изследването на тази задкулисна гадост, безконечния преход от никъде за никъде, резултатът от което е тази книга. Успешна година и приятно четене... Поздрав!

виждал съм "Борба". След 10.11.89 г. се срещнах в България и с някои от лидерите на Националния фронт и с издателя на списанието - Ал. Дърводелски. Също и с Данчо Ганчовски от Чикаго, който понастоящем е в България.

Благодаря! Много ме зарадва с твоя коментар и с яснотата ти по въпроса...

За съжаление...

Поздрави!

Благодаря, Vmir! Поздрави и на теб!