Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
12.11.2013 15:26 - Пак ще ви разкажа една история за някои позабравени и за някои вечни неща...
Автор: batogo Категория: Хоби   
Прочетен: 592 Коментари: 0 Гласове:
7

Последна промяна: 12.11.2013 15:46

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                                                     ОТ КРЪВТА НА ЕДИН НЕГОДНИК

                                                                             разказ


  Броени дни… Броени години… Живот?! По – скоро гниене. Докато някой ден и за теб удари камбаната, преди да си успял да разбереш дали е трябвало да се уважаваш или да се презираш. Жалко! Жалко за неосъществените мечти, за надеждите, за всичко… Отишла си е поредната илюзия, че за теб и след теб ще остане нещо… Е не съвсем… Лъскавия ковчег, двата кубика влажна пръст и жадните за плътта ти гадинки ще са за теб. А след теб ще остане прошката на онези, които няма за какво да ти прощават и на които няма да си простил, макар на тях да им е все едно…
  С какво удоволствие би пратил по дяволите този живот, ако не си дължахте взаимно толкова много…” Стига! - сряза те вътрешният ти глас - По добре се опитай да запазиш онова, което ти е останало и разкарай тъпите черни мисли, преди да си превъртял. Вземи да четеш. Така поне ще се разсееш с болката на другите. „
  Решаваш да се вслушаш в мъдрия вътрешен глас, но като си поглеждаш часовника разбираш, че и това ти благородно намерение ще пропадне. Защото е девет без пет вечерта, а в девет по график спират тока на вашия квартал. И пак ще останеш сам с болката и злобата си…Заемаш се да търсиш свещ, но на втората крачка потъваш в царството на мрака. Явно пак ти е изостанал проклетият часовник.
  Наврял си се до кръста в разхвърляния долап. Ровиш като къртица, а от устата ти се лее благодатна реч, способна да вкара в грях цял женски метох. Най - сетне свещта е в ръката ти. Щракваш със запалката, фитилът пламва, а ти си щастлив. Егати пародията.
  Телефонът оглася мрачната тишина... Спасителят в нощта.
  -Моля!
  -Какво правиш бе, баткиш?
  -Радвам се на режима. - отсичаш, защото няма какво друго да правиш в тъмното.
  -Що не прескочиш до нас да пийнем по едно. Тока дойде, бебето заспа, телевизията е тъпа…С жена ми решихме да си пийнем, та се сетихме за теб.
  -Виж ти! И за какво съм ви притрябвал аз?
  -Я не се занасяй! - смее се баткиша - Нали знаеш, че с жена приказка не става. По добре кажи имаш ли от оная, отлежалата ракия, дето се точи като олио, че нещо съм се изнервил…
  -Съжалявам, но хубавата ракия има един кусур - пивка е и бързо свършва.
  -Здраве да е. Ще сляза да купя от ресторанта. Идваш ли?
  -Колко му е…И без това тук няма ток.
  -Само не си мисли, че те търся заради ракията.
  -Остави ме да си мисля.
  Докато оставяш слушалката ти става още по - тъпо. Излизаш в тъмния коридор,  обуваш обувките, нахлузваш канадката и за момент заставаш неподвижен, скован от колебание. Двоумиш се дали да вземеш със себе си последната останала бутилка.   Последната от десетте, която преди години беше решил да запазиш за честването на сребърната си сватба. По дяволите… Накрая грабваш прашасалото шише, което вече не ти е нужно и го пъхаш в джоба си. В същия момент ти се приисква дъщеря ти сега да е с теб за да заминете някъде и никога повече да не се връщате, но после осъзнаваш с болка, че не би издържал, гасиш свещта и тръгваш.
  Навън е тъмно, все едно има война. Улиците отдавна са пусти, макар да е рано. Всеки се е сврял в черупката си, диша собствените си изпарения и вегетира.
  В душата ти е пусто. Озлобен си. Вървиш като бездомно куче, стиснал бутилката в джоба си като кокал и точно така се чувстваш.
  Взираш се в дълбоките пукнатини на своя разрушен свят, ровиш до болка в раните, дори на моменти ти идва да пратиш всичко по дяволите, но знаеш, че и това няма смисъл, както всяко друго бягство от себе си…
  Неусетно си стигнал. Звъниш. Вратата се отваря и в рамката и се очертава ухилената физиономия на Савата.
  -Влизай, баткиш. Нещо май си се вкиснал!
  -Ще се оправя. - отвръщаш, докато вадиш шишето от джоба на канадката си -  Вземай! И дръж здраво, защото е последната.
  -От къде ги вадиш бе, тарикат?
  -Отглеждам ги на сянка.
  Влизаш в хола. Маргарита те посреща със загрижена усмивка, от което ти става ясно доколко е участвала в поканата. Кой знае каква неприязън и се върти в главата, но се старае да бъде любезна.
  -Как си, Стефане? Отдавна не си се отбивал.
  -Както винаги, но ти изглеждаш перфектно. - отвръщаш в нейния любезен тон и се отпускаш на дивана.
  Тя ти изпраща закачлива усмивка, после се заема да подрежда масата. Отегчението и умората пак са се върнали върху лицето й. Почти си сигурен, че се пита какво ли търсиш сред тях, забит като ръждив пирон в малкото им свободно време... Все едно.  Може би никога няма да разбере…
  Савата се появява с ракията и безалкохолното в ръце, разлива в чашите и вдига своята:
   -Наздраве, баткиш, за твоите неизчерпаеми запаси и за доброто приятелство. - А после подхвърля към жена си - Скъпа, ще бъдеш ли така добра да направиш салатата? Няма цяла вечер да стоим без мезе…
  Макар да не казва нищо, недоволството буквално блика от Маргарита. Но все пак в очите и, между враждебните искри още мъждука надеждата, че той ще и помогне.
  -Защо ме гледаш така?! - пита Савата, а лицето му е загубило благия си вид. - Нещо неестествено ли виждаш в това, за което те помолих?
  - Марго, - намесваш се с приятелска усмивка - ела да ми кажеш къде са продуктите, а другото остави на мен.
  По благодарния и поглед разбираш, че вече няма толкова да я дразни присъствието ти, както и че по – трудно ще си простят един на друг. Добре познатите ти нюанси - незначителни, незабележими и далеч по опасни от онези неща, наричани от нас сложни житейски проблеми. По – опасни, защото се натрупват в душите, спотайват се там като бацили, изпускат отровните си сокове и търпеливо чакат някъде да се отвори раничка, за да нахлуят и превърнат всичко в развалина…
  Когато преди време разрушиха твоя свят, ти идеше да крещиш от болка, но тогава все още не можеше да проумееш от къде идва всичко. Едва когато семейния ти живот бе вече само мрачни спомени, ровейки се в тях разбра, че не големите, а именно дребните неща бяха съсипали граденото от теб. Дребните неща, родени от собствените ти несъвършенства, за да те провокират. Не можа да се примириш, че си го допуснал. Нито с мисълта, че други около теб успяват по един или друг начин да се справят… Точно тази мисъл те превърна с времето в бацилоносител - където да попаднеше, навсякъде разпръскваше заразата на дребните неща, а когато те успешно разрушаваха хармонията в нечий свят, ти беше удовлетворен…Както тази вечер…
  Салатата е готова. Поднасяш я, вдигате чашите и пиете. На моменти се чувстваш гузен, но знаеш, че угризенията добре хранят съвестта и после добре я приспиват…
  Отново се затваряш в себе си. Знаеш, че това дразни Савата. Откриваш го зле прикрито в очите му и това те радва. На него му се дивее. Хич не му е до тъпото ти настроение. Поканил те е, за да се разтовари, а ти го натоварваш. Косите, недоброжелателни погледи, които хвърля от време на време към жена си недвусмислено говорят, че упреква нея заради настроението ти…
  -Какво ти става бе, баткиш?! - не издържа той накрая - Събрахме се да се повеселим, а ти си зяпнал проклетата чаша и мълчиш като пън. Дай да направим някаква дивотия, та да ни олекне!
  Хвърляш бърз поглед към жена му. Очите и неспокойно шарят по лицата ви.  Объркана е. Прилича на подсъдима. Иска ти се Савата да я погледне в този момент, за да се осъзнае, но той е прекалено зает със себе си. Смачканото му от компромиси и условности его иска да се освободи от напрежението. То трябва да се излее някъде, за да започне да се събира отново…Докато някой ден душата му не се прокъса като овехтяла риза, както стана с твоята душа…
  -Сигурен ли си, че искаш точно това?! - питаш с нарастващ към себе си гняв.
  Той ти отправя поглед с отблясъци на току - що паднал скреж и отвръща:
  -Точно това искам!
  Чашата се пръсва на парчета в ръката ти. Болката плъзва нагоре, достига до мозъка, разлива се там и постепенно угасва, оставяйки след себе си само пустота. По стъклото на масата капе кръв. Твоята кръв. Маргарита е готова да изпищи. Усмихваш се успокоително и казваш:
  -Не се безпокойте, приятели. Имах нужда от тази болка. Както и вие…
  Казваш истината. Току що си направил един почти успешен опит да прогониш дългогодишния кошмар…
  Те, естествено, нищо не разбират. Поне в момента. Вие сте чужди светове. Ако сте заедно, то е за да убедите себе си в нещо несъществуващо помежду ви - едно приятелство, от което се нуждаете, но за което не сте дорасли…
  Кръвта продължава да капе от ръката ти. Вземаш чашата на Савата и оставяш кръвта да капе вътре, докато питието става червено. После оставяш чашата, завиваш ръката си със една салфетка и ставаш.
  -Сега пък къде тръгна? - пита той недоумяващо - Чакай поне Маргарита да те превърже.
  -Ще се превържа у нас... - казваш -  А вие запазете тази чаша и ако нещо между вас поиска да се скъса, полейте го с кръвта на един негодник, простете си и се обичайте…

                                                                                                            Огнян  Узунов





Гласувай:
7
0


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: batogo
Категория: Хоби
Прочетен: 547074
Постинги: 401
Коментари: 2451
Гласове: 17299
Календар
«  Октомври, 2017  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031