Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
01.11.2013 09:46 - Аман от политика... Честит празник на всички Будители и носители на светлината...Предлагам ви една малко странна житейска исторйика...
Автор: batogo Категория: Хоби   
Прочетен: 1213 Коментари: 2 Гласове:
8

Последна промяна: 19.05 10:14

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
              Ако сам се лишиш от правото да си кажеш мнението, от волята да дадеш най - доброто от себе си и от силата да погледнеш живота в очите и да го обикнеш с цялото си сърце, какво ти остава?
                                                                                                                                              Авторът


                                                                    Фаталната жена


  Малко преди осем с усилие отвори очи. Ръката ти се плъзна инстинктивно по нощното шкафче към цигарите. Едва след като се надигна, за да облегнеш както обикновенно гръб на таблата и да запалиш, забеляза жената до себе си. Вгледа се с любопитство в симпатичното и лице, с надеждата във все още замъгленото ти съзнание да се мерне някакъв спомен от изтеклата нощ, но опитът остана неуспешен. Отвратен от собствения си дъх, най - сетне запали проклетата цигара, това обаче не ти донесе кой знае какво прояснение. Затова стана и се запъти към банята. Копнееше за ласките на водата, хладни и свежи, които единствени перфектно те освобождаваха от махмурлука. Мисълта ти бавно започна да се прояснява, после като кълбовидна мълния в банята влетя гостенката ти, шмугна се с игрива усмивка при теб под душа, отскочи встрани като стресната котка и изкрещя:
  -Ти си превъртял!
  -Просто си лекувам махмурлука. - отвърна през смях, защото в същия момент бе забелязал войнствено щръкналите и гърди, сякаш втренчени с упрек в теб.
  -Вместо да се хилиш, пусни топлата вода. - сряза те тя.
  Ти се подчини, после я притегли към себе си и почувства как от допира до свежата и плът кръвта ти закипя…
  Лежахте изтощени, замаяни от приятната слабост на телата си и появилото се чувство за близост и съпричастност. Ти запали две цигари и попита, докато подаваше едната на нея:
  -Искаш ли да ми разкажеш какво чудо те доведе при мен?

  -Нищо ли не помниш? - отвърна тя с въпрос.
  -Нищо, свързано с теб. Това, за което се сещам е, че бях сам и се наливах, защото имах кофти ден, а нямаше с кой две свестни приказки да си кажа. Малко по – смътно си спомням, че по някое време на голямата маса зад гърба ми се настани някаква много яка и шумна компания…Чак ми стана чудно, след като дишаме един и същи въздух, как може на тях да им е толкова забавно, а на мен - така тъпо. Помня също, че взех решение да изследвам този въпрос, като се присъединя към тях и ги разпитам от къде го вземат това приказно настроение насред цялата тъпотия…После явно съм прегрял и съм изключил, защото нищо повече не помня…
  -Ами.., ти наистина дойде при нас. Застана до масата, поклони се с леко полюшване и попита може ли да си допиеш в нашата свежарска компания, за да си оправиш настроението. Понеже се съгласихме, седна до мен, разказа ми набързо живота си и ме покани на танц.
  -Започвам да се съмнявам дали не съм сомнамбул. - каза с усмивка - А ти не беше ли с гадже?
  -Никой не беше с гадже. Просто сбирка на задружен клас, събрал се да празнува пет години от завършването на гимназията.
  -Ясно. И после..?
  -После се оказа, че не сме сбъркали с теб. Беше страшно забавен. Всички се чудехме как е възможно да си сам и да скучаеш. И така, стъпка по стъпка, ето ме тук. Без капка съжаление.
  Ти наблюдаваше лъчезарното лице на новата си позната с нескрито учудване. После изтърси:
  -Момиче, явно си ми някакъв дар от съдбата, а аз дори името ти не знам!
  -Аз съм Мария. Мога да ти припомня и твоето име, ако случайно си го забравил.
  Изгледа я изпитателно, после те напуши смях.
  -Все пак не те ли беше гнус и страх от пияното, смърдящо на алкохол и цигари говедо, с което ти предстоеше да прекараш нощта?
  -Не. Ти беше кротък, дори изглеждаше щастлив. - тя ти показа съчувствената си усмивка - Не разбирам защо си толкова жесток към себе си?
  Не отговори. Продължи да я гледаш замислено, опитвайки се да разбереш какво в същност предизвиква безпределната жизненост у това крехко създание. Тя приемаше всичко толкова естествено, както приемаше въздуха и слънчевите лъчи.  Не беше срещал такова лъчезарно същество…
  -Мария, Мария… - каза най – сетне - Ти буквално ми обърка понятията. Не ми остава друго, освен да спретна по едно силно сутришно кафе.
  Докато си пиехте кафето под звуците на тежки рок балади ти почувства, че това е най - прекрасната сутрин в живота ти. А когато малко по - късно Мария стана да си върви, я придърпа към себе си, взря се в красивите и, бездънни очи и тихо прошепна:
  -Благодаря ти за това безценно преживяване…
  Устните й, топли и страстни, прекъснаха думите ти. Очите й бяха станали още по бездънни, като нощно небе. Сълзи като роса се стекоха по бузите й. После леко се отдръпна, усмихна ти се и си тръгна, оставяйки те насаме с безброй въпроси.

                                                                                 ххх

  Останал сам изведнъж осъзна, че беше забравил да поискаш телефонния й номер.  Този факт те изнерви, а проклетия махмурлук злобно ликуваше, че пак те е победил.  За да го прогониш, удари два аспирина с голяма чаша вода, след което сериозно се замисли върху житейския си път.
  Наближаваше Христовата възраст, а животът ти започваше все повече да прилича на тресавище, от което няма измъкване. Скапаният развит социализъм, понеже беше успял да обезличи хората около теб и с течение на времето да ги уеднакви, сякаш излизаха от инкубатор, превръщаше усилията на твоя бунтарски дух в безполезни напъни. В младежките си години постоянно се ровеше в душата си. Искаше на всяка цена да разбереш кой си и какви таланти и възможности Бог е заложил в теб. И беше разбрал. После се бе опитал чрез тях да си намериш мястото в живота. Но вратите се затваряха пред теб, докато накрая волята ти да търсиш правото си на избор не издържа. А след като се предаде, не бе останало друго освен самосъжалението и … И алкохола.
  Сега отново се чувстваше готов да отстояваш своето място под слънцето. Отново вярваше в себе си, изпълнен с воля за творчество, за промяна, за предизвикателства към съдбата… Тази жена, Бог знае как, бе успяла да събуди в теб духа и волята за живот. Бе успяла да те извади от комата, в която се бе поставил сам и да ти върне радостта, че си жив…
  Изведнъж ти хрумна нещо. След петнайсет минути беше в редакцията на местния вестник. Поздрави човека зад бюрото и попита къде можеш да пуснеш обява. Той те изгледа високомерно и запита:
  -Каква обява? Кажете текста.
  -Млад мъж търси фаталната жена. Телеф…
  -Достатъчно! - кресна ти онзи, после продължи с нравоучителен тон, като те гледаше с презрението на заплют в лицето футболен съдия - Ако си дошъл да се подиграваш с мен, веднага се обаждам в милицията да ти посмачкат фасона, та да ти дойде ума в главата!
  -Извинете, - започна ти сдържано - но бачкам по цял ден за шепа стотинки, след това гледам тъпа телевизия, слушам глупава пропаганда и се наливам с алкохол, защото няма как иначе да се опазя от цялата помия, а на другия ден се събуждам с главобол и така години наред. Затова ми трябва една фатална жена, с която да изживея пълноценно живота си, по която да съм луд и която да е луда по мен и това никога да не свършва. Жена, с която всеки миг да е неповторим…
  Явно гневът ти бе толкова явен, че онзи не посмя да те прекъсне. По скоро приличаше на домакин, чийто гост току що е отхапал парче от новия му персийски килим и е поискал чаша вода, за да го преглътне. Но изведнъж набра смелост, настръхна срещу теб като опашка на катерица и изкрещя:
  -Вън, гамен такъв! Сега ще извикам милицията… - и вдигна телефона, но ти вече си беше тръгнал.
  Веднага щом излезе на улицата се сети за Лилито - бивше твое гадже, с което си бяхте останали добри приятели. Тя живееше в една мансарда с огромна тераса и изглед към градската градина. Живееше с баба си, за която се грижеше и така заплащаше относителната си самостоятелност.
  Щом отвори вратата и те видя, тя светкавично ти се хвърли на врата.
  -Страхотно! - извика, а в очите и се появиха игриви пламъчета с форма на легло. - Тия дни си мислех за теб.
  -Ако ме удушиш в прегръдките си, ще си останеш само с хубавите мисли. - отвърна ти през смях.
  -Не си се променил. Хайде, влизай!
  Ти се запъти направо към терасата. Умираше си от кеф там да си пиеш кафето и да се заслушваш в оркестъра на природата.
  Докато Лилито се бореше с кафеварката ти запали цигара и отново потъна в мислите си. След малко тя донесе ароматната течност с каничка прясно млеко, впи изпитателен поглед в теб и зададе резонния си въпрос:
  -Е, как я караш? Изглеждаш ми малко странно.
  -Да, бе…Току що отказаха да ми вземат обявата.
  -Майтапиш се, нали?
  -Не. Този път с мен се изгавриха.
  -И защо?
  -Май решиха, че се подигравам с вестника.
  -Що за обява си им дал?
  -Смахната…Като мен. Пазиш ли още пишещата машина?
  -Тя е семейна реликва. Веднага я нося. Ще се изприщя от любопитство!
  -А аз от яд, че не се сетих по рано, ами отидох да си обтягам нервите с оня нещастник.
  Тя донесе старата машина, постави лист хартия и каза:
  -Диктувай!
  -Е, щом си толкова нетърпелива, пиши: - отвърна ти с широка усмивка, защото вече си представяше реакцията й. – „ Мъж в напреднала младост търси фаталната жена, която е готова да приеме предизвикателството да промени изцяло живота му към по - добро. Телефон за връзка………….. „
  Недоумението на Лилито щеше да бъде същото ако беше видяла обесен индиянец в будистки храм, но се взе в ръце сравнително бързо и се разкикоти неудържимо.
  -Изтървах те от поглед за няколко месеца и вече си изпушил. Да не си останал на сухо, а?
  -Абе, още не съм, но ти ако искаш все пак напиши обявата, че знае ли човек… - и ти закачливо я щипна по бузата.
  След като нащрака текста десетина пъти, тя запали цигара, обходи бавно и съсредоточено лицето ти с внимателния си поглед и вътрешно се ядоса на себе си.   Това не ти убягна. Нищо не ти убягваше и тя добре го знаеше. Както добре знаехте и двамата, че този факт беше основната причина за добро или зло да се разминете, но да си останете приятели…
  -Имаш нужда нещо постоянно да те предизвиква, да те шокира, за да те поддържа жив, нали? - каза тя, без да сваля поглед от теб.
  -Както винаги си точна. - отвърна доволен, че толкова добре те разбира. - И особено държа това нещо да е жена, защото така го е промислил Всевишния.
  -Дано я намериш тази твоя фатална жена. - този път в гласа и прозвуча тъга. -   Обикновено успяваш да намериш търсеното…
  -Не се натъжавай, че не намерих в теб своята фатална жена. Не по-малко щастлив съм че намерих в твое лице добър приятел.
  -Нямам нужда от успокоение.
  Ти стана, взе я на ръце и затанцува по терасата. Все още я обичаше, но нищо вече не беше същото. Прочете в нейния поглед тихото очакване да види пак в очите ти искрици от стария пожар, докосна устните й, после я остави на стола. Запали цигара, дръпна дълбоко дима, зареял тъжен поглед из парка. Чу я как се приближи към теб и замилва с топлите си устни кожата на врата ти…
  Когато си тръгна беше следобед а навън тихо ръмеше. Чувстваше се почти както преди доста години, когато много обичаше да се разхождаш под дъжда изпълнен с планове и надежди, размили се по късно безвъзвратно в монотонната безизходица на еднаквите дни.
  Неусетно бе стигнал до пощата. Разлепи набързо две от обявите върху все още сухата стена на фасадата, която много хора наричаха стената на излъганите поради безбройните неосъществени срещи и още две в двете телефонни кабини, след което продължи към дома си. Може би листчетата щяха да си останат незабелязани, докато се разкапят под напора на някой по силен дъжд или на някой враг на обявите, но зародилата се нова надежда ти подсказваше, че може пък да не стане така. А на теб повече не ти трябваше, за да прогониш от себе си злобата и умората.
  Когато се прибра, вече ти се пиеше, но вместо това се нахрани добре, изпи чаша червено вино, а после се остави на съзидателните сили. Извади от един шкаф прашасала тетрадка с бели листове. Зае се да опишеш онова, което ти се случваше от вчера насам, като се зарече в най - скоро време да си купиш пишеща машина. Мисълта ти се лееше спокойно и безпрепятствено като лава…
  Преди полунощ телефонът се разтресе. Предизвикателството май влизаше в действие.
  -Моля! - каза, като в същото време се запита какъв е шанса твоята нова позната да прочете обявата ти, както дали ще разпознаеш гласа.
  -Ей, сладур, - прозвуча отсреща нахакан женски глас. - какво значи фатална жена?
  - Нещо различно от пъпчива ученичка с космати крака и болна фантазия.
  Отсреща се чу дружно кикотене и връзката прекъсна. Стана ти смешно като си представи пълната с комплексарки телефонна кабина.
  Реши да бъдеш по - мил с другите претендентки. Сипа си чаша вино и се зае да прочетеш написаното. Остана изненадан. Прочете го втори път по - внимателно, сякаш не ти се вярваше, че можеш да напишеш нещо сносно. Направи няколко поправки, допи си виното и се изтегна на леглото, учуден колко богат може да бъде един ден.
  На няколко пъти телефонът те вадеше от съня, но не ти донесе нищо фатално.
  Към седем сутринта си пусна топъл душ, понеже от много време насам за първи път не беше махмурлия и се зае да си направиш закуска с кафето. Докато ги приготвяше още по ясно осъзна, че едва от три дни си в отпуск, а ти остават още цели две седмици.
  Към десет телефонът полудя, но все пак не донесе нищо фатално освен усещането, че очакването ти постепенно започва да се изражда в скептични мисли и лошо настроение.
  Привечер вече съвсем определено се чувстваше ограбен, а когато се опита да започнеш нов разказ и не се получи нищо освен поредица от безжизнени изречения с болка осъзна, че докато сам не успееш да се пребориш със себе си, нямаш никакъв шанс.
  Тъкмо в този момент телефонът пресече мислите ти. Вдигна слушалката без да кажеш нищо. Нежен глас погали ухото ти:
  -Нали не си се отказал от търсенето?
  Устните ти бяха залепнали. Облиза ги и отвърна дрезгаво:
  -Това, което в момента търся е най – подходящата дума за такива като теб.
  -Мислех те за по устойчив. - прошепна тя, без да обръща внимание на злобната ти забележка - Забрави ли, че ти ме потърси?
  -Извинявай, - отвърна сдържано - но не разбирам какво те кара да си въобразяваш, че търся точно теб!
  -Това, че знам от какво се нуждаеш. - продължи тя все така невъзмутимо - Трябва ти такава любов, която да те приеме и търпи достатъчно дълго, за да се справиш със себе си.
  -Майната ти! - изкрещя, защото се почувства гол и беззащитен - За каква се мислиш, по дяволите?!
  -За твоята фатална жена, естествено. Лека нощ.
  -Моля те, не затваряй! - успя да извикаш, но беше късно.
  Побеснял фрасна слушалката, угаси лампата и затвори очи. Опита се от шепнещия, нежен глас да си създадеш някаква цялостна представа за нея, но не успя и се пробва да поспиш. След дълги, безплодни опити разбра, че няма да стане. Затова светна лампата и взе една от любимите си книги. Очите ти се движеха по редовете, но умът ти беше другаде. Остави книгата, запали цигара, дръпна жадно дима, сякаш очакваше от него да замъгли натрапчивите ти мисли. Вгледа се в огънчето, което в края се превръщаше в пепел и се замисли дали онова, разгоряло се в теб огънче няма бързо да се превърне също така в ненужна пепел. При тази мисъл стаята ти стана тясна. Стана и излезе на терасата. Небето беше тъмно, дълбоко, безоблачно.  Погледът ти се плъзна по звездите с техните безброй неопределени отблясъци, сякаш очакваше там да намериш някакъв отговор. Но те бяха все така далечни, недостижими, че с нищо не можеха да успокоят страдащата ти душа. Накрая от страданията в нея се зароди гореща молитва. Молеше се тя да се обади отново, зареял поглед в небесната шир, а молитвата струеше от теб като светлина.
  Беше се унесъл, сякаш сънуваше. Затова телефонният звън те накара буквално да подскочиш. Грабна слушалката, а от там наистина прозвуча бленуваният глас:
  -Мина ли ти гнева? Или пак ще ме пратиш по дяволите?!
  -Извинявай! - каза смирено - Беше най - тъпото, което можех да направя.
  -Случва се…Сигурно не си могъл да заспиш?
  -Верно е…- отвърна ти замислено - Гледах звездите, мислех си за теб и чаках да се обадиш… Но ти също не си спала, нали?
  -Така е. - тя говореше все така галещо, спокойно - И аз си мислех за теб. Опитах се да те разбера, за да те оправдая.
  -Наистина ме трогваш…Явно си успяла, щом се обади?!
  -Просто бях сигурна, че ще се осъзнаеш. Не знам защо, но бях сигурна.
  Ти замълча за момент, после каза:
  -Имаш ли нещо против утре сутринта да се видим? Защото много искам да гледам очите ти, когато си говорим. Имам чувството, че са красиви и дълбоки като нощно небе.
  След секунда мълчание тя отвърна:
  -Добре. Тогава наобед в дясното барче на Новотела.
  -Как… - започна ти, но се спря, защото линията даваше свободно.
  Отново те беше поставила в шах, но този път не се ядоса. Играта започваше да ти харесва. Не ти оставаше нищо друго освен да благодариш на Бога, че бе чул молитвата ти.

                                                                             ххх

  Барчето беше пълно предимно с жени. Може би го предпочитаха заради коктейлите.  Докато го прекосяваше, за да стигнеш до бара, ти хвърли по масите бърз поглед. Надяваше се в огледалната стена на бюфета да можеш по -спокойно да огледаш всяка една от жените, затова седна на едно от въртящите се столчета, поръча си малко бренди с кафе и се зае с изследването си. След като мислено отхвърли най - младите и най – възрастните, очите те отведоха при някаква самотна чаровница около трийсетте, стройна, с дълги бедра и коси, която мълчаливо разглеждаше чашата си сякаш чакаше някого. Но за жалост не чакаше теб. До масата спря мъж на средна възраст и двамата напуснаха заведението. Докато я изпращаше с поглед видя да влиза жената, която бе преобърнала душата ти два дни преди това.  Същата, на която беше забравил да запишеш номера, провокирайки по този начин всички последващи събития до момента..
  Тя седна на освободилата се маса, а ти реши, че след като си я срещнал отново, вече нямаш нужда от никакви фатални жени, може би защото подсъзнателно усещаше, че тя е много по - фатална за теб и Бог ти я изпраща като дар. Затова веднага стана, взе си питиетата и тръгна към нея.
  -Мария! - смесица от радост и безпокойство се бореха в теб - Направо не вярвам на очите си. Чакаш ли някого?
  -Да… - отвърна тя весело - Теб чакам.
  Ти седна срещу нея и я изгледа с любопитство.
  -Я не се занасяй! Няма как да знаеш, че ще дойда тук!
  -Вярно, бе! - тя избухна в искрен смях, сякаш учудването ти страшно я забавляваше. - От къде мога да знам..! Ако самата аз не съм ти определила тази среща.
  -Значи с теб съм разговарял по телефона?!
  -Ами да.
  -Невероятно! - ти се хвана за главата и се изсмя така, че накара хората да погледнат към масата ви. - А как ти дойде на ум?
  -Случайно прочетох обявата.
  -Добре.., но от къде разбра, че това съм аз?! - продължаваше да недоумяваш ти.
  -Онази сутрин, докато си пиехме кафето, запомних телефонния ти номер. Беше много четливо изписан върху телефона.
  Ти запали цигара, махна на сервитьорката, но Мария ти каза, че предпочита да се поразходите.
  Тръгнахте покрай реката. След малко тя се спря и те погледна в очите.
  -Ще ми кажеш ли как ти хрумна тази шашава идея с обявата?
  Ти беше открит човек по природа, освен това познаваше силата на истината. Затова отвърна директно:
  Причината беше ти. След като се появи изневиделица в скучния ми живот и ме накара да почувствам отново тръпката да съм жив, си тръгна толкова бързо, че дори телефона ти не успях да запиша. А не ми се искаше да те губя. И тогава ми хрумна идеята. Може би подсъзнателно съм се надявал, че така имам шанс да се свържа с теб, ако и ти го искаш.
  Тя не спираше да те гледа изпитателно. И съвсем естествено, понеже не очакваше такива откровения.
  -Ти си интересен човек. - каза замислено - Как така допусна да тръгнеш към дъното?!
  -Може би съм от хората, които ако нямат сериозен мотив, се оставят на инерцията.
  Продължихте мълчаливо покрай реката. Усещахте как огъня на Божествената любов се разгаря в душите ви. Оставаше само да приемете предизвикателството…
  -Значи, ако съм с теб, - започна тя предпазливо - ще трябва да бъда твоя мотив?  Защото в момента, в който престана да бъда мотив ще отида на боклука като оглозган кокъл! - сега нейните бездънни очи се бяха втренчили в твоите - Интересно дали има неща, които не биха ти омръзнали!
  -Има такива неща навсякъде. Има ги предостатъчно дори и в мен самия.
  -Защо тогава не се мотивираш от тях? Или се страхуваш да не омръзнеш сам на себе си?
  Стори ти се, че този път долови раздразнение в гласа й. Но това не ти попречи да кажеш това, което мислеше:
  -Май не разбираш, че душата също се нуждае от храна, за да се развива. А нейната единствена храна е любовта.
  -А ти не разбираш ли, че това е прекалено цинично?
  -Дори да е така, това е моята истина. А аз не искам да лъжа никого.
  -Затова си се превърнал в самотник!
  -По добре самотник, отколкото лицемер. Но съм убеден, че за всеки самотник в този свят има някъде една жена, която да го приеме и обикне такъв, какъвто е. Една сродна душа. Една фатална жена, която си струва човек да търси цял живот… Но, за да я намери, човек трябва да е преодолял желанието да бъде различен от себе си.
Лицето на Мария бе станало непроницаемо, а в очите й се появи особен блясък, сякаш някой бе запалил огън в тях. После по устните й заигра неопределена усмивка.
  -Твоята откровенност наистина е обезоръжаваща. - почти прошепна - Искаш ли да седнем на оная пейка, за да погледаме реката?
  Седнахте, а ръцете и устните ви сякаш чакаха този миг за да се слеят на фона на игривата вода.

                                                                             ххх


  Вече цяла година живеехте заедно. Времето ви стигаше за всичко, от което се нуждаехте. Ти работеше много - през деня за прехраната, а вечер - за душата си.  Мисълта ти се беше отприщила и струеше като светлина от пожар. Мария беше грижовна, създаваше ти спокоен уют, разказваше ти интересни истории, никога не ти досаждаше. Беше уникална. Понякога имаше чувството, че живееш с няколко жени. С други думи получаваше пълноценната храна за душата си и се развиваше перфектно. Всичко беше толкова хубаво, че понякога те хващаше страх да не би някой ден всичко изведнъж да свърши. Не можеше да си обясниш точно на какво се дължи този страх, но имаше чувството, че някъде нещо изчезва като вода в пясъци. С времето това усещане започна да се засилва, докато накрая осъзна, че те е страх да не загубиш Мария…
  Беше неделя. Събуди се с натрапчивата мисъл, че отношенията ви са започнали да се разпадат. Тя все още спеше, а ти напрегнато разглеждаше нейното спокойно, нежно лице. Безгрижно като на бебе, то без никаква причина задълбочаваше тревогата ти…
  По късно, когато се разхождахте край реката, тя долови напрежението ти, погледна те в очите и кротко попита:
  -Какво те безпокои? Излъчваш тревога.
  Ти я прегърна, притисна я до себе си, но не отговори веднага.
  Хиляди мисли и въпроси се заблъскаха в главата ти. После я отдръпна от себе си, вгледа се в дълбоките й, спокойни очи…
  -Ти..,ти ме безпокоиш… - отвърна с писъщата си прямота - Нашето бъдеще ме безпокои…Всичко е съвършенно…Откакто съм с теб, животът ми е неузнаваем…Самият аз съм неузнаваем…Всичко ми върви…Придобива смисъл…Завършвам вече втора книга, а имам идеи за още няколко…Нямам умора… - спря за момент за да запалиш цигара, после отново потърси очите й, нейните дълбоки очи - Мисля, че е време вече да създадем семейство, да си имаме деца.., защото искам ти да бъдеш майка на моите деца…
  По страните й се стекоха две едри сълзи, после някакви странни пламъчета заиграха в красивите й очи, но не каза нищо. А мълчанието засили още повече в теб чувството, че ще я загубиш…

                                                                              ххх

  Първите слънчеви лъчи тихо прогонваха нощния мрак. В съня ти бавно, натрапчиво запълзя кошмар. Присъни ти се скалист връх сред камениста пустош, осеян тук - там с ниски, жилави храсти. Изтощен от глад и жажда, с изранено тяло, с напукани до кръв устни, ти преследваше някаква дива коза, превзет от ожесточението на обречен защото знаеше, че тя е единствения ти шанс да се измъкнеш от този ад…Събра всички сили и с огромни усилия на волята направи още няколко крачки, после рухна върху острите камъни. Едва се довлече до най - близкия храст и загуби съзнание.  Когато отново отвори очи беше се развиделило. Изостреното ти обоняние долови мирис на мляко. За миг дълбоко в съзнанието ти се мерна надежда, но веднага угасна, когато отслабналите ти очи различиха козата на повече от сто метра.  Застанала върху някаква скала, тя сякаш ти се присмиваше. Ти избърса устни. По ръката си усети нещо лепкаво, но не беше кръв. Имаше вкус на мляко. Изведнъж разбра всичко. Козата поддържаше живота ти с млекото си, за да продължи своята жестока игра. Изчакваше те да припаднеш от глад и умора, а после долепяше вимето си до устните ти, като събуждаше в твоето подсъзнание инстинкта за хранене и ти жадно сучеше от млякото й.
  Осъзнал най - сетне действителността, през ума ти като ток мина коварна мисъл. Тя те накара да потръпнеш насън, като едва не те събуди, но съня надделя. Ти продължи играта, решен да я доведеш докрай. Окуражен от новата си идея, вече не чувстваше нито жажда, нито болка. Онова, което беше останало от теб се побираше в една единствена дума - Живот.
  На залез се довлече до един изсъхнал храст и там замря. Но този път зад мъртвешката неподвижност на тялото ти бе концентрирана цялата безпощадна енергия на един обречен. Лежа дълго, преди да чуеш стъпките на грациозното животно. Усети как кръвта ти кипва и как волята ти я укротява, за да я задейства в подходящия момент. А той наближаваше. Козата приближи внимателно, разгледа те, побутна те с краче и едва тогава се надвеси над теб, за да ти даде да сучеш.
  В същия миг я сграбчи, добра се до шията и впи пръсти в нейната плът с цялата си останала сила…

                                                                            ххх

  В съня си Мария почувства остра болка в шията, последвана от задушаване.  Изпълнена с ужас, отвори очи сякаш за да прогони някакъв лош сън, но вместо това видя изкривеното ти в садистична гримаса лице. После то се превърна в сянка, размаза се, изчезна заедно със светлината... Викът замря в гърлото й. Всичко в нея се напрегна. Цялата енергия , цялата воля за живот се концентрираха в пръстите на ръцете й, а те се впиха в твоите ръце. Нещо изхрущя, после всичко стихна…
  Тя не чу твоя болезнен стон нито видя ужаса на отчаянието, изписал се на лицето ти, след като болката в ръцете бе прогонила кошмара ти, за да те изправи пред далеч по - кошмарната реалност. Все още вцепенен от ужас, ти се надвеси над Мария, с невярващ поглед се втренчи в лицето й, а душата ти се изпълни с гореща молитва.  После ти се стори, че долавяш нейното дишане, от което сърцето ти заудря като църковна камбана. Доближи лице до леко отворените устни. Този път беше сигурен, че усещаш нейния топъл дъх върху бузата си. Заслуша се в едва доловимото свистене на въздуха в гърлото й, което за теб в този момент беше най - великата музика на света. Музиката на Живота, безкрайно крехък, но безкрайно силен…Обзет от спонтанно щастие ти зацелува очите й, лицето й, ръцете й…След всяка целувка цялата ти душа се изпълваше с любов и благодарност... А страх нямаше вече…Нито убърканост…Беше останала само безграничната вяра във великото тайнство на любовта.

                                                                                                                    Огнян  Узунов




                    





Гласувай:
8
0


Вълнообразно


1. travell - :)
01.11.2013 13:07
Странен разказ Оги, не знам какво да напиша като коментар. Аз лично не разбрах той удушил ли я е накрая или все пак не е успял. Тази соц-реалност би накарала всеки да превърти, но много хора са успяли по някакъв начин да намерят голямата любов. В днешно време като че ли е малко по-сложно, въпреки привидната свобода на духа :)))
цитирай
2. batogo - !!!:)))
01.11.2013 14:51
Героят е от щастливците, приятел. Намерил е голямата любов и въпреки предизвикания от кошмара почти смъртоносен инцидент, любовта печели битката с егото... Един познат на някакъв купон разказа, как насън за малко щял да удуши приятелката си. Случката ме хвърли в сериозен размисъл и се роди този разказ... Между другото те живеят до днес щастливо заедно и нищо не може да засенчи любовта и взаимното им доверие... Поздрав!
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: batogo
Категория: Хоби
Прочетен: 573782
Постинги: 408
Коментари: 2558
Гласове: 18075
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031