Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.11.2012 15:57 - Омразният - мой разказ
Автор: batogo Категория: Хоби   
Прочетен: 1341 Коментари: 4 Гласове:
4

Последна промяна: 11.11.2012 19:49

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                                                                        ОМРАЗНИЯТ

  Да ме прощават онези, които всеки ден ни пробутват зле скалъпени идеи за светлото бъдеще, а в същото време садистично ни набутват все по - дълбоко в тинята на мизерията и зависимостта…
  Твоето семейство обитаваше малка панелка на петия етаж. Тя беше собственост на предприятието, в което работеха родителите ти. Дотук, добре. Грижа за хората. Но само на пръв поглед, защото ако искаха да не останат на улицата, трябваше да си натискат парцалите и да си траят, колкото и недоволни да бяха от мизерните заплати и лошите условия. Това положение беше изключително изнервящо и те постоянно се караха за най - незначителни неща, а очуждението проникваше все по - дълбоко помежду им.
-Живеем като просяци. - подхващаше майка ти - Срам ме е да си поканя приятелка в къщи. Един сервиз нямаме като хората. Интересно другите как си имат всичко…
  Баща ти навеждаше мрачно глава. Думите на майка ти го караха да се чувства още по – виновен и непълноценен.
-Както виждаш, мила, не съм спрял да работя. - отвръщаше сърдито той - Какво да направя, като ми е малка заплатата. А щом им намекна за увеличение, веднага започват да ми търсят цаката.
-Ами да беше се хванал някъде, където плащат по – добре. Как могат другите да си купуват мебели, коли, децата им да са облечени като кукли… - намилаше майка ти - Само ние сме като прошляци.
-Миличка, знаеш, че като започнах ми обещаха след първите шест месеца заплатата ми да започне да расте. Освен това ни дадоха жилището на символичен наем…Сега ако напусна, веднага ще ни изхвърлят. Това ли искаш?
-Искам да живея нормално. - през сълзи говореше майка ти, защото съзнаваше, че не е права да го обвинява - Искам само да имам повече време да си погледна децата…
  Обикновено баща ти отиваше до нея, прегръщаше я и се опитваше да я успокои, но понякога му идваше много и в безсилието си крещеше и удряше по масата, а вие със сестра ти слушахте от стаичката си уплашени и неразбиращи. Ти прегръщаше по малката си сестричка, галеше успокоително главицата й, а душата ти се свиваше от болка…
  С течение на годините баща ти започна да търси успокоение в чашката. Една вечер ти влезе в кухнята да пиеш вода и го завари да плаче, седнал до прозореца.
-Какво ти е, тате? - запита тревожно.
-Нищо, момчето ми… - отвърна, като те погали по главата - Ще  ми мине.
  Ти се прибра обезпокоен в стаята си. Не можа да заспиш. Гледаше спящата си сестра, която от време на време трепваше в съня си, а душата ти се беше свила като мида в черупката си, при мисълта какво би могло да ви очаква по нататък …
  Пронизващ вик разцепи нощната тишина и те накара да скочиш като пружина и да побегнеш към кухнята, обзет от неясна тревога. Веднага щом влезе видя широко отворения прозорец, а тревогата ти този път беше съвсем оправдана…
  Седем години бяха изтекли от този кошмарен ден. Ти беше напуснал училище, за да помагаш в издръжката на семейството, беше изслужил, а после беше поел по трънливия път на по - бързите пари. И причината за това бе проста - не искаше да свършиш като баща си и много ти се искаше сестра ти да се изучи, за да не работи на смени като майка ти.
  Откакто се беше уволнил живееше по разни квартири, въртеше далавери с валута и крадени стоки. Събираше пари. Всеки месец пъхаше под вратата на майка ти пачка банкноти и изчезваше без да се обадиш, за да си спестиш обясненията и неудобството да я погледнеш в очите. Но сега се налагаше да се видиш с нея, да и кажеш всичко. Нямаше закога повече да отлагаш.
  Застана пред вратата, а душата ти бе океан от колебания. Изобщо не знаеше как да започнеш този разговор. Въпреки това натисна бутона на звънеца. В първия момент ти се прииска да побегнеш, но след като чу тихите стъпки на майка ти, се овладя…Тя отвори…и потъна в прегръдката ти. Усети как сълзите и мокрят яката на ризата ти. Не беше те виждала повече от година, а парите които намираше я караха да се безпокои за теб.
-Успокой се, мамо. - прошепна в ухото и със задавен глас - Нека влезем. Имам да ти казвам толкова неща.
  Седяхте един срещу друг безмълвни и напрегнати, стиснали болката между зъбите си. Тя първа наруши тишината.
-Защо не се обади толкова дълго, сине?! Душата ми изгоря от притеснение…
  Ти сведе виновно поглед.
-Знам, мамо… Но нямах сили да те погледна в очите.
-Защо?! Какво си направил, сине?!
-Нищо сериозно… - въздъхна ти - Просто вече не съм честен човек. Продавам съвестта си срещу пари. Лъжа хората, нося им неприятности… И знаеш ли защо?! Защото не искам никой от нас да свърши като баща ми…
  Млъкна, защото очите ти се наляха със сълзи, а гърлото ти се сви. Стисна зъби, за да не се разплачеш като виновно дете. А твоята изстрадала майка неудържимо се разрида, почувствала болката ти. Когато се успокои и вдигна поглед към теб, на масата видя толкова пари, колкото не беше виждала и в най - смелите си мечти, а гласът ти, макар и съвсем тих, отекна в ушите й като корабна сирена.
-За вас са, мамо. За теб и за сестра ми. Не искам тя да пропадне като мен. Не искам да се продава за проклетите хартийки. А аз заминавам.
-Какво си намислил?! - нейния глух глас трепереше - Къде ще ходиш пак?
-Някъде по света. Някъде, където ще мога да печеля честно и да не се срамувам от себе си. Където няма да мразя и да бъда омразен… - при тези думи ти стана, прегърна тревожната си майка, погледна замислено в очите й… - Ще се грижа за вас, вярвай ми. Искам да знам, че поне един човек все още вярва в мен.
-Вярвам ти, сине. И знай, че каквото и да направиш, винаги ще те обичам.
Благодаря ти, мамо. Това ми стига, за да бъда щастлив. Сбогом.
  Притисна я в прегръдката си, обърна се рязко и излезе, преди да си се размекнал, а тя дълго стоя неподвижна, вперила поглед в затворената врата.


Това  е  история  от  времето  на  прехваления  от  някои  " развит  социализъм"  на  Живков  с  изкривените  му  представи  за  социална  справедливост,  което  за  жалост  продължава  и  сега.




Гласувай:
4


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

1. анонимен - тегав разказ,
11.11.2012 16:53
напиши нещо по-свежо, нещо за пички и бардаци
цитирай
2. batogo - Животът е шарен...
11.11.2012 18:07
Всичко има в него... Но не е розов...
цитирай
3. tota - На мен ми хареса разказа...
11.11.2012 19:22
Но истината е една, няма измислено още общество, в което да има социална справедливост. Справедливостта е в онова малко, което са притежавали дедите - земята, която е осигурявала прехраната им, и е гарантирала някаква сигурност. Но животът върви напред - индустриализацията и потребителското общество създадоха други реалности, които промениха и статус и ценностна система на хората.
Мисля, че всеки има своя разказ, който може да пресъздаде за несправедливостта в живота...Но да не забравяме, че животът е борба...

Поздрави!
цитирай
4. batogo - Благодаря!
11.11.2012 19:47
Преборим ли се със себе си, ще получим благословията на живота...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: batogo
Категория: Хоби
Прочетен: 1773183
Постинги: 652
Коментари: 4522
Гласове: 41523
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031