ХХХ


   Зимата беше към своя край, управлението на коалицията вече разкриваше лицето си и беше дошло време да  се  покаже  истината  за подмяната на основните обществени приоритети  преди тежестта на последствията от това да притисне хората, макар че те сякаш не проявяваха никакво желание да се събудят и да осъзнаят случващото се.
  Това напомняне стана особено наложително след като енергийната мафия, подкрепяна от левия президент и руснакът - премиер, се активира в стремежът си да превърне България в страна, изцяло зависима от руските енергийни източници.  Лишени от информация и достатъчно надеждно объркани от противоречивите медийни атаки, хората оставаха безучастни и дори се хващаха на въдицата за евтиния ток на АЕЦ, който на практика беше евтин за износ, но скъп за вътрешния пазар.
  Само малоумните можеха да вярват, че при пълна енергийна зависимост от Русия, при която държавата по всяко време можеше да бъде доведена до бърз индустриален и икономически срив, България можеше да продължи да провежда своя самостоятелна политика и да отстоява интересите на евроатлантическата общност, към която се беше присъединила. Което веднага извикваше неизбежния въпрос всички ние толкова малоумни ли бяхме, че не осъзнавахме тази опасност?
  Веднага ставаше ясно, че това упражнение се правеше с цел да се обезсмисли присъствието ни в общността, за да се защити руският геополитически интерес в района, което противоречеше изцяло на нашия национален интерес. Но за някои хора, наричащи себе си социалисти, Русия винаги стоеше преди България и руския интерес, преди българския. И в това нямаше нищо чудно при положение, че на това дължаха присъствието си дълги години наред във властта... Добре, такъв беше техния интерес. А обществото къде беше в целия пъзел?
  Като потвърждение на последното беше засекретяването на договорите под предтекст, че се отстоява националната сигурност. В същност тази гимнастика се правеше, за да не стане достояние доколко неизгодно за нас са изготвени тези договори, обременени с безброй заробващи клаузи точно против нашия национален интерес, понеже освен другите загуби и заробването бяха овековечени с огромни неустойки, които всички ние трябваше да платим при евентуалното им разтрогване.
  Интересно разминаване, нали? И странно схващане за национална сигурност, след като по принцип тя би трябвало да се припокрива с националния интерес и дори да го гарантира.
  В случая изтъргувалите добруването на цяла нация срещу комисионни пробутваха собствената си сигурност за национална. Бяха се увлекли дотам, че може би се изживяваха като национална ценност, кой знае? И затова всичката мерзост трябваше да остане в тайна от данъкоплатците под удобното прикритие на секретността.  Причината за техните страхове беше, че след като така или иначе си бяха получили парите нещо можеше да се обърка и руснаците да си ги поискат обратно, а заедно с тях и главите им...
  В офиса на вестник „ Наблюдател „ се беше събрал целия екип, за да обсъди последно предпечатните материали за утрешния брой. Всички бяха на мнение, че броят трябва да бъде в извънреден обем и тираж, за да се извади всичко наведнъж, а не да се точи във времето, макар втория вариант, на час по лъжичка, да бе доста по - комерсиален. Изданието поначало преследваше будителски, а не комерсиални цели. То опитваше да предизвика обществото да преоцени инертното си поведение и да проумее най – сетне какво се случва зад паравана от псевдосоциална политика и сладки обещания, както и своята отговорност, от което трябваше да произтекат необратими последици. Крайно време беше след шестнадесет години въртене в кръг някой да дръпне шалтера и да спре генератора на илюзии. Време беше да стане ясно, че социалната политика не произтича от социалистите, макар те постоянно да се опитваха открай време да го внущават на хората. Зад това невярно внушение те просто прикриваха далаверите и властовите си амбиции. В същност социалните придобивки винаги произтичаха от колаборацията между осъзнатата воля на гражданското общество и лоялния бизнес. Беше в интерес и на едните и на другите да подобряват качеството на живота като условия, като правила и като психологически климат, защото бизнесът зависеше от покупателната способност и психическия комфорт на своите работници, а те и обществото зависеха от лоялността на бизнеса като основен данъкоплатец и създател на работни места. Общество и бизнес в същност бяха като скачени съдове и всеки, който се опитваше да нарушава този баланс или да внушава нещо друго, беше мошеник, обречен на провал...
- Май вестникът трябваше да се казва „ будител „ вместо „ наблюдател „ . - подхвърли редакторът професор Славов..
- Щеше да е много претенциозно, професоре. - отвърна Бързев - „ Наблюдател „ звучи по – кротко, сякаш само те подсеща, че вместо да проспиваш онова, което се случва, можеш да го забележиш, осъзнаеш и изживееш.
- Но изборът винаги си е твой, нали? - добави разследващият журналист Георги Стоев.
- Естествено. Ако ти се спи, спиш. Свещенно право, на което се базира целият относителен свят. Е, ако си проспиш живота, никой не ти е крив. - включи се капитана.
- Чудя се дали заради тоя брой няма пак да ни заложат някоя бомба. На много хора ще им дойде като на заспал - кофа студена вода. - добави редакторът.
- Най - вече на тези, които обичат да приспиват останалите, за да им пребъркат джобовете. - поясни Бързев.
- Ако все пак успеем да предизвикаме необратими процеси в обществото, които да възстановят естествената динамика на живота, ще сме си свършили работата - продължи Славов - Няма как по друг начин да спрем това безумно въртене в порочния кръг на прехода.
- Съгласен съм, професоре. - каза капитана - Водата не се ли движи, се заблатява и замирисва. Затова по – добре на война, отколкото до шията в лайна.
Репликата предизвика бурен смях.
- В този случай и аз бих предпочел войната, момчета. - професора се почеса замислено по белега - Затова нека пуснем броя за печат, пък да става каквото ще.


                                                                            ХХХ


  Два месеца по късно по всичко личеше, че разкритията бяха постигнали целта си да раздвижат поне част от заспалото обществено съзнание, но най - вече бяха ужилили високоплатените клакьори от медийния сектор, които трябваше да търсят начин да омаловажат разобличенията на колегите си, за да покрият високите си хонорари.
  Едно беше ясно. Ако този сериозен проблем не се размиеше за няколко дни, както ставаше обикновенно след изкусно отвличане на вниманието с някой евтин медиен трик, това щеше да е добър знак за отношението на хората към проиграното им за пореден път доверие. Успокоителното за всички противници на статуквото беше, че тройната коалиция с нейния съмнителен произход, намерения и действия също започваше да провокира у по – запознатите с управлението българи мисли за създаване на алтернатива.
  По същото време започна да се говори за някакво обединение на граждани, съвместяващи в себе европейските ценности и националната идентичност, а подобна визия за развитие на страната, както и да се погледне, беше може би най – благоприятния вариант. Скоро то бе официално учредено като ГЕРБ - граждани за европейско развитие на България. Беше явно продукт на пробуждащото се гражданско общество, а като негов инициатор се считаше бившият главен секретар на МВР и настоящ кмет на София - генерал Борисов, чиято суетност, съчетана със здрав разум можеше да бъде полезна в случая. Увеличаващите се лавинообразно привърженици на обединението бяха на мнение, че като човек от кухнята на властта, добре запознат с манталитета и похватите на политическия и подземния елит, а така също и със свързващите ги звена, може да бъде добра алтернатива на корупционния стил на управление и негова корекция. Освен другото директното му поведение показваше характер и воля да работи за националната кауза и да се справя с проблемите.
   Нещото, от което необходимостта ставаше все по – явна предвид това, че зад показния индивидуализъм си бяхме послушно стадо и което можеше да увеличи шансовете ни като народ най – сетне да изплуваме от тинята на забвението, бяха точно такъв тип личности. А факта, че ГЕРБ бързо се разрастваше, все пак беше добър знак. Знак за процес на осъзнаване, който веднъж започнал, беше необратим...
  Радостен и доволен след разговора с жена си и сина си, Пламен нахвърли още няколко бележки за утрешния ден, затвори офиса и пое към близката пресечка, където едва беше намерил место за паркиране. Времето беше напреднало. Нощта беше притихнала след динамичния ден и само хладния вятър разнасяше остатъците от чезнещия градски шум. Веднага след като зави зад ъгъла, изневиделица го връхлетяха трима души и го замлатиха с метални тръби. За секунди му нанесоха няколко удара и ако взаимно не си пречеха, сигурно щяха да го потрошат. Успя да отнеме тръбата на единия и с нея да се предпази от удара на другия, когото халоса с лакът в брадата, след това с отнетата тръба в корема и го просна на земята. В същото време силен удар го перна в рамото, плъзна се нагоре и разцепи ухото му.   Почувствал как кръвта започва да се стича по врата му разбра, че ако не направи нещо по сериозно, това може да са последните му минути. В същия момент видя тръбата да се приближава към главата му, мина под нея и нанесе рязък, мощен удар с външната част на лакътя в гърдите на нападателя, след което направи крачка назад и с маваши в брадата го повали. Третия се метна в спряла наблизо кола и изчезна.
  Обади се в полицията, а докато чакаше да дойдат, запита все още гърчещите се нападатели:
- Каква беше поръчката? - и понеже двамата мълчаха, добави - Ако сте по- сговорчиви, може и да ви се размине. От мен зависи.
- Ти ми счупи ребра. - отвърна единия, все още замаян.
- Радвай се, че не ти счупих врата.
  Другият, който също дишаше трудно, каза вяло:
- Поръчаха ни да те понатрошим. Както си пиехме, дойде някакъв, извика ме навън и ми вика: „ Ще ви дам два бона да натрошите един гадняр. Вземи сега половината, после останалите.” Кво е направил? - питам, а оня вика: „ Жена му иска да се отърве от него.” Казвам на момчетата и се навихме. Пари са си това.
- Не ви ли мина през акъла, че могат да ви тикнат в панделата за два бона?
- Па ние редовно си киснем там по някой месец...
  В тоя момент пристигнаха две полицейски коли. Полицаите наскачаха и ги наобиколиха.
- Какво става тука, бе? Кой извика полиция?
- Аз. - отвърна Пламен - Тия приятелчета ме нападнаха изневиделица. Сигурно са се припознали. - и той им описа случката, която двамата потвърдиха.
- Вие с какво се занимавате? - недоумяващо попита сержанта, след като бяха прибрали другите двама.
- Преподавател по биохимия съм в медицинския. И собственик на вестник „Наблюдател „
- За професията си прекалено добре се справяте с улични нападения. - констатира сержанта, като го гледаше изпитателно.
- В такива времена живеем. Налага се човек да е подготвен за всякакви изненади. Нещо друго?
- Засега не, но ако се наложи, ще ви потърсим да дадете показания.
  Те изчезнаха, а Пламен се прибра и се зае да промива раните си. Беше убеден, че това бе отговор на разкритията, достатъчно проточен във времето, за да не буди подозрения.