ХХХ


    Приватизацията се бе оказала двулицева. От една страна тя беше неотложна, понеже повечето държавни предприятия генерираха огромни загуби, а те се трупаха на гърба на данъкоплатците. Остарелите, неефективни и енергоемки технологии бълваха некачествена и скъпа продукция, която след падането на желязната завеса бе станала непродаваема поради силната конкуренция. От друга страна, обаче ликвидирането на тези предприятия щеше да доведе до огромна безработица и социално напрежение, макар за всеки средноинтелигентен човек да беше ясно, че с губещи предприятия пазарна икономика не се прави, нито пък се стабилизира държава.
   По принцип левите правителства предпочитаха вместо да решат проблемите, като правят реформи, което можеше да им коства властта, просто да ги отлагат и да крепят статуквото, за да не дразнят избирателите. А в случая с губещите държавни предприятия освен другото голяма част от дотациите безпрепятствено и бизотчетно изтичаха в техните джобове. А какво по сладко от това да си стоиш на власт и тихомълком да си крадеш, докато нещата тотално се спекат.
   Лявата политика общо взето се изчерпваше с безхаберието да се харесват на избирателите, като ги оставят да си въртят дребните далаверки, за да не забелязват как високопоставените народни избранници грабят през това време с усмивка, как уреждат свои хора на доходни местенца и как поддържат някаква илюзорна розова мъгла в живота. Левите знаеха, че когато се усерат тотално, ще предадат на десните сили властта, за да свършат мръсната работа, а после, опирайки се на народното овчедушие ще ги оплюят и ще си припишат заслугите. Откакто се бяха пръкнали, левите използваха масите за да присвоят готовите пари и да ги харчат в жалки опити от цървули да станат трандафори, пък после с андрешковска хитрост да оставят някой друг наново да събира…
  Така щеше да постъпи и този път левицата, след като бе успяла да инплантира достатъчно верни свои хора във всички нива на управлението на десницата и да издъни приватизацията. Сега, след като умело се беше възползвала от неизгодните за държавата сделки, чрез тях смяташе да подготви поредната компроматна война срещу кабинета с помощта на верните си кучета от медийния пазар.
  Понеже засягаше най - широк спектър, недоволството от нея трябваше да ескалира в масови протести срещу политиката на десницата. След което левите смятаха да се възползват от всенародната амнезия, за да си върнат левашки проиграното наскоро народно доверие и пак да си гушнат властта върху понапълнената хазна. Е, успехът на подобни плитки ходове навяваше тъжни мисли по отношение на националната интелигентност... И не само на националната... Но по принцип животът имаше странно чувство за хумор...
   Когато кабинетът Костов внесе в парламента закона за лустрацията, според който агенти и сътрудници на бившата държавна сигурност да нямат право да заемат отговорни постове в държавата, с което искаше да се предпази от по нататъшни конспирации на мекеретата, воят отляво стана оглушителен. Левицата, уж дистанцирала се от режима на Живков, изведнъж изпадна в истерия, тъй като повечето от нейните управленски, пък и не само управленски кадри бяха свързани по един или друг начин с ДС.
  От това обаче възникваше въпроса що за демокрация смяташе да изгражда тази партия и какви демократични промени имаха неблагоразумието да очакват нейните избиратели от бивши вербовчици, доносници и слуги на диктаторския режим?!
  Премиерът, университетски преподавател по икономика, наясно с икономическите и политическите процеси в страната, имаше и волята и характерът да проведе реформите докрай и да въведе България в Европа и НАТО независимо, че това можеше да му коства загуба на следващите избори. Той беше убеден, че това е единствения начин да се опази страната от превръщането и в заден двор на международната организирана престъпност, чийто основен фактор - руската мафия - вече бе пуснала корени у нас. Може би защото се беше нагледал на социалистическия реализъм и лозунговата икономика във всичките им уродливи форми, както на тяхната съвременна реорганизация в международна мафия. Или може би пък защото беше логичен, рационален и честен човек, на когото беше писнало да живее в ирационалната действителност на лъжите, полуистините и изнудванията. Кой знае?! Но така или иначе той беше решил да използва подходящия момент, цялата си енергия и целия държавен потенциал, за да реализира мечтата си да живее в нормална демократична държава с пазарна икономика и със всичките плюсове и минуси от това…
  Един основен недостатък обаче го превръщаше донякъде в наивник и можеше да му изиграе лош етюд в най - неподходящия момент. Този негов недостатък бе, че не умееше да разпознава хората. Беше слаб психолог, вероятно понеже съдеше за другите по себе си. Което, естествено, му попречи да си подбере добър екип, най - важното в политиката и в бизнеса.
  Заинтересованите веднага се възползваха от тази негова наивност. Те я превърнаха в идеална възможност за достъп до лостовете на властта. И не пропуснаха шанса да му пробутат под формата на експерти непочтенни, алчни и егоцентрични хора, податливи на корупция и царе на мимикрията, та се наложи да ги уволнява в средата на мандата, преди окончателно да са провалили реформата, но след като бяха хвърлили сериозна сянка върху нея.
  Независимо, че половината министри и шефове на комисии бяха отстранени за корупция точно в най – сладкия за тях момент, когато вече си бяха оплели кошницата и оставаше да я напълнят, това не можа да изчисти натрупаното недоверие към кабинета Костов, понеже то бе постоянно подклаждано от социалистите и васалните им медии. А уволнените величия моментално се превърнаха в негови най - яростни отрицатели и врагове, сипещи навсякъде злословия, все едно не бяха те причината за възникването на съмненията спрямо дясното управление и целия демократичен процес.
   Злонамерените медиатори, за които истинската новина беше лошата новина, яхнали сензацията се възползваха умело от възможността да прокарат в публичното пространство унищожителната теза, че всички са маскари. А тя беше действително унищожителна, тъй като тихомълком насаждаше в обществото апатия и нихилизъм, способни да го превърнат в объркано, податливо на манипулации стадо… Така, общо взето бе миниран и проигран още един шанс за ускоряване на прехода в България.


                                                                    ХХХ


  Обединяваща цел за всички велики мъдреци, майстори, създатели на бойни изкуства и на школи, както и за хората, успели да постигнат по един или друг начин вътрешна сила, знания и умения, бе постигането на вътрешна хармонията и уважение към живота във всичките негови проявления. Непосветения в тайните на тези умения винаги се питаше как тези хора успяват да проявят безгранично търпение спрямо опитите за агресия срещу тах. Лаиците не знаеха, че по пътя към себепознанието човек се изпълваше с вяра в себе си и в съвършенството на живота и осъзнаваше агресията като проява на несигурност и страх.
   Напредналите вече не изпитваха нужда да се доказват пред когото и да било, камо ли пред беззащитните. В тях се появяваше желанието да помагат на другите да осъзнаят силата си, да повярват в себе си и така да прогонят всичките свои страхове, а с това и агресията.
  Понеже наред с уменията те бяха придобили спокойствието, съзиданието и самоконтрола на мъдростта, основната им цел беше да ги предадат на колкото се може повече хора като форма за омиротворяване на света, в който живеем. Като помагаха на своите ученици да придобият самоувереност, те успяваха да заличат агресията, както и останалите прояви на страх.
   В нашата комплексирана нация, обаче, всичко се обръщаше в демонстрация на сила и възможности, което се изразяваше в постоянна агресия. Самозванци с измислени биографии и боядисани черни колани превръщаха своите ученици в лумпенизирани побойници, които след излизане от тренировки се чудеха с кого да се заядат, за да демонстрират превъзходство. По тая причина напоследък дискотеките, училищата и улиците все по - често се превръщаха в кървави арени на ескалиращата агресия, която нерядко достигаше до осакатявания и дори до смъртни случаи…
  Съдия Бонев остави дебелия като библия обвинителн акт и отпи глътка от изстиналото си кафе. Тъкмо щеше да продължи четенето, телефонът иззвъня. Той вдигна.
- Моля!
- Съдия Бонев? - запита гласът с нахакан тембър.
- Същият! - отвърна съдията.
- Аз съм един от адвокатите на господин Стефанов, който… - но съдията го прекъсна.
- Откога адвокатите имат право да безспокоят съдиите в къщи? - запита остро и продължи - Да не би да ви е омръзнала професията, адвокате?!
- Е, хайде, не сме в Щатите. - отвърна нагло адвокатът - Клиентът ми настояваше да разговарям с вас. Той е… - но Бонев пак го прекъсна.
- Потенциален престъпник, от делата на когото ясно личи, че се е самозабравил. Както и адвокатът му. Ще се видим утре в съда.
  Съдията остави слушалката и продължи да изследва обвинителния акт, доказващ че лицето Стефанов, по прякор Лисика, си е чиста проба задник с яки връзки. Висящите дела за измами, незаконно притежаване на оръжие, склоняване към проституция и рекет оформяха богатата биография на човек, положил сериозни усилия да се превърне в смрадлив боклук. И понеже до момента все някак успяваше да се размине с правосъдието, за капак бе решил да разгърне капацитета си и в производство и на амфетамини…
  Но този път късметът беше застанал на страната на полицаите. Бяха защипали двама от пласьорите му с торба хапчета точно на излизане от вилната зона, където беше маскирал цехчето си. Първоначално бяха ги взели за крадци, но след като бяха претърсили колата и открили торбата с хапчета, а в единия от тях - пистолет със заличени номера - бяха извикали подкрепление.
  Докато чакаха подкреплението бяха притиснали пласьорите, а после заедно с дошлите на помощ техни колеги бяха атакували скромното цехче на Лисика, което се намираше в избата на една вила почти в гората...
  Естествено след това се бяха намесили и бопаджиите и се беше оказало, че службите са знаели за цехчето отдавна, но уж изчаквали удобен момент да сгащят Лисика в дупката му заедно със произведената стока, който момент по неясни причини все не настъпвал…
  Телефонът пак иззвъня.
- Моля!
- Здравей, Бонев! - беше негов колега, съдя от касационния съд. - Извинявай, че те притеснявам по никое време.
- Здравей, Илиев! Вероятно имаш сериозна причина, след като ми се обаждаш.
- Разбрах, че утре ще гледаш делото на Стефан Стефанов - Лисика.
- Точно препрочитах материалите на прокурора… Да не би да ти е роднина?
- Слава Богу, нямам такива роднини. - той направи пауза - Но ми се обади един от адвокатите му, с когото сме приятели. Намекна ми, че май си враждебно настроен към клиента му заради множеството висящите дела.
- Колега Илиев, малко съм изненадан от теб. - Бонев прочисти гърлото си преди да продължи - Ако твоето семейство или семейството на твоя приятел бяха в списъка на потърпевшите от действията на Стефанов, пак ли щяхте да искате от мен снизхождение?
- Разбирам… И съм съгласен с теб. Но в живота нещата не винаги са еднозначни, нали?
- Все пак да не забравяме, че бществото очаква от нас да въздаваме справедливост, а не милостиня. А този Стефанов многократно е нарушавал закона и е ощетил доста български граждани, като се е облагодетелствал за тяхна сметка. Сега просто е дошъл моментът да си плати сметката, нищо повече. А ти ми се обаждаш от името на твой приятел, адвокат, който ще издуе гуша като пеликан от клиента си и искаш от мен да си плюя на професията и на съвестта, за да му съдействам.
- Е, Бонев, не приемай всичко толкова сериозно.
- Ако делото дойде до теб, можеш да го приемеш на майтап. Но аз нямам чак такова чувство за хумор.
  В слушалката последва доста дълго мълчание, придружено от въздишка преди отговора.
- Съжалявам, че те притесних, колега Бонев. Съжалявам… Лека нощ!

                                                                 /  следва  /

BOKO, mili , vijdam4e mi kazva6 kskvo da pravia utre ??? neka da sam sigurna 4e tova jelae6 mili

много бързо си забравил/ а / българското писмо?! Или така си програмиран/ а / ,а?!