Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
09.09.2012 08:53 - ***
Автор: batogo Категория: Хоби   
Прочетен: 412 Коментари: 0 Гласове:
1



                                                                                 ХХХ


  Въпреки Лукановата гладна зима и Беровата мутризация народът отново предпочете левия завой. Явно в социалистическата лъжа имаше някаква магия, която гъделичкаше и привличаше балканския тарикатлък и тъпигьозлък, иначе нямаше как да се обясни преизбирането за трети път на партия, в която чест, доблест и достойнство бяха мръсни думи, лъжата - евангелие, а присвояването и връзките - благословия. Особено като се има предвид, че само пет години по - рано същата партия представляваше скапания диктаторски режим, изравнил всички в бедността, страха и глупостта. С доста привилегировани изключения, разбира се...
  Личеше си сериозната носталгия към отминалото време, в което авантата беше поминък, а тарикатлъка и тъпигьозлъка - основни ценности, поощрявани от режима и крепост на балканския нрав…
  От всичко ставаше ясно, че основен неписан закон за балканеца е да е тарикат, да надхитря другите, да бъде най – отпред и да не се мине. Именно затова лъжата му лягаше повече на сърце от истината. По близка му беше и повече вярваше в нея, а истината все му идваше неудобна и я презираше. Не случайно пример за подръжание бяха герои като хитър Петър, Андрешко и Бай Ганьо, а не като Ботев и Левски.
  Но пък точно по тая причина българинът лесно го лъжеха. В стремежа си да не се прекара, да вземе повече срещу по - малко, накрая все остава измамен като в народната мъдрост : „ Хитрата сврака и с двата крака… В батака.”
  Същото беше станало с тези избори. Бай Ганьо пак беше успял да прецака Христо Ботев и да го сложи в малкия си джоб, за да го продаде по –късно на някой битпазар като сувенир...
  В ранния следобед самолетът от Лондон кацна на Софийското летище. Час след това Вальо Генов взе такси за автогарата. След още час вече пътуваше за Пловдив.
  Веднага щом пристигна, телефонира на Камен.
- Моля!
- Молиш за какво? - каза той безцеремонно.
- Да внимаваш с приказките. - отвърна Пламен в същия тон и двамата се разсмяха. - Да не би да си в Пловдив.
- Ти съмняваш ли се?
- Пий едно кафе, докато дойда да те взема.
- Вече спрях такси. По – добре да си пия кафето у вас.
- Предполагам не си забравил адреса?
- Все още не. След няколко минути съм там.
  Малко по – късно таксито го остави пред къщата. Пламен слезе, прегърнаха се като стари приятели, които не са се виждали от десет години, взе багажа му и двамата влязоха вътре.
- Тук всичко си е както го помня, с изключение на тази прелестна новост. - Вальо кимна към току що появилата се в очертанието на отсрещната врата Ангелина.
- Това е моето безценно съкровище, което е на път скоро да се умножи. - Пламен остави куфарите - Ела да ви запозная.
  Ангелина беше сервирала кафето. След като се разположиха удобно, тя каза:
- Пламен ми е говорил за вас все хубави неща.
- Защото е голям майтапчия. - с усмивка отвърна Вальо.
- Разправяй сега за чудото Съединени щати и за прословутия им начин на живот. - смени темата даскала. - Вярно ли е всичко или е поредната илюзия.
- Общо взето чудото се изчерпва с четири прости думи - цел, вяра, воля и хъс.   Останалото е много работа, талант и късмет, съчетани с безброй възможности да проявиш себе си.
- Тук се чуват разни гласове, че американците били много прости. - вметна Ангелина - Че нямали никаква обща култура.
- По – скоро са прекалено рационални. Прост е човек, който не може да прилага знанията си, а те го правят перфектно. Но нямат време да натрупват ненужна информация.
- Наистина ли са лицемерни? - продължи да се интересува Ангелина.
- Не повече от нас. За чужденците изглеждат лицемерни, може би защото са много по – позитивни и ухилени. В повечето случаи, обаче, са много директни. Знаят какво искат, какво могат и как да го постигнат. И си вярват. - Вальо направи кратка пауза -  Кажете сега нещо за вас. Как се уцелихте?
  Двамата се спогледаха и му разказаха накратко историята си.
- Вътрешният глас на даскала е безпогрешен и той прави много добре, че винаги се вслушва в него. - обърна се Вальо към Ангелина. - Струва ми се, че с теб е спечелил житейския джакпот.
- Дано нещата стоят така и за нея. - добави Пламен, като погледна с усмивка жена си.
- Сигурен съм, че е така. - рече Вальо с тон на гарант - Между другото, ще ви притесня ли много, ако преспя у вас тази вечер? Малко се скапах от дългия полет и хич не ми се търси хотел…
- Погрижили сме се да нямаш нужда от хотел не само за тази вечер, а за целия престой. Ще бъдеш наш гост без изобщо да ни притесняваш. Като си изпием кафето, сам ще се убедиш.
- Не..,не! - възрази Вальо. - Няма да съм спокоен.
   Пламен стана.
- Знаеш, че не говоря празни приказки, но за да се успокоиш, ела с мен. - И той поведе госта си към дъното на коридора, където отвори тежка, тапицирана врата и го въведе в просторна стая. - Това бе кабинетът на баща ми, мир на душата му. Има отделен вход откъм двора, самостоятелна баня с тоалетна, обзаведен кухненски бокс, богата библиотека и разбира се, разтегателен диван – спалня. Ако не си станал прекалено претенциозен, мисля че ще ти е добре тук и няма да притесняваш никого.
Вальо огледа помещението и след като се убеди, че няма да ги безпокои, каза:
- Добре, навих се. Местенцето наистина си го бива.
- Има дори уредба и колекция с най – яките рок банди.
- Голяма работа си, братко. Как изобщо можах да се усъмня, че си предвидил всичко.?!
- Добър въпрос. Но, да вървим да си допием кафето, че ти сигурно ще искаш да си почиваш.


                                                                                ХХХ


  На следващия ден, след обяда, Ангелина отиде да се види с родителите си, а даскала и Вальо останаха да си говорят на по чаша вино.
- За съжаление, - подхвана Пламен - нещата тук се развиха точно според предвижданията ти. „ Другарите „ окупираха държавата чрез подставени лица и структури. Продължават да си я ползват като свое феодално владение, а объркания народ въобще не се усеща какво става, сякаш е попаднал под масова хипноза.
- Естествено е. - съгласи се Вальо. - Не напразно за американците комунизъм е мръсна дума. Според тях държава, заразена с комунизъм, е като организъм, болен от с.п.и.н. Хората, нямат нито волята, нито вярата в себе си, за да се преборят с апатията и с престъпниците. Нямат ценности, на които да се облегнат, за да се предпазят от манипулацията. Дори не различават истината, полуистината и лъжата.
- Май това са неизбежните последствия от всеки диктаторски режим. Народите, които са ги преживели имат поведението на човек, изтърван на свобода, след като е прекарал години наред затворен в стая без прозорци, само на храна и вода. Те са безпомощни като непроходило сираче, оставено до кофата за смет, но в същото време са непредвидими. Много зависи на какви водачи ще попаднат. Ако имат късмета да попаднат на честни хора, които да се грижат за тях с търпение и любов и да ги мотивират да повярват в собствените си сили, вероятно ще изберат добрия път. Ако обаче попаднат в ръцете на престъпници и мошеници, тежко им...
- Точно това, последното, се случва в момента, Пламене. Жалко е, но е така. По всичко си личи още от пръв поглед и се опасявам, че ако не се спре сега, после ще е много трудно.
- Лощото е, че няма как да се спре, докато хората не узреят и сами не направят този избор. А, както сам знаеш, българинът трудно узрява, точно понеже е повече хитър, отколкото умен.
- Рано или късно животът ще го принуди да узрее. Въпросът е да се уцели момента, когато това се случи. Точно както с джибрите. Пропуснеш ли момента, вместо вино ще пиеш оцет.
- Прав си. Вероятно в главата ти вече се върти идеята.
- Надценяваш ме. - Вальо отпи глътка вино - Първо искам да вкуся промените тук. Засега виждам, че наглеците се размножават като хлебарки.
- Хм... - въздъхна даскала - Толкова ли е очевидно?
- Очевадно е! Особено в движението по улиците на София. Никакви правила, никакво зачитане на предимство, на знаци, на пешеходни пътеки. От летището до автогарата три пъти щяха да ударят таксито. Добре, че шофьорът си разбираше от работата.
- Дългото мизеруване обикновено избиват в простащина, и безотговорност, както вече сам си се убедил.
- Тоест узряването ни все още е доста далече като се има предвид, че за него се иска слънчева светлина а тук все още е царството на мрака... Впрочем кога очаквате да се роди вашето продължение?
- През септември, ако е рекъл Господ. Ти ерген ли си още?
- Не съм имал твоя късмет да срещна жената на живота си.
- Никога не е късно, може тук да я срещнеш. - подхвърли Пламен - Намислили сме да те разведем из цялата страна, защото десет години отсъствие са прекалино много време. Пък никога не се знае от къде може да изскочи феята.
- С това трябваше да започнеш. - засмя се Вальо - Направо нямам търпение за една такава обиколка. Писнало ми е от градове и от цивилизация. Напоследък много взе да ми липсва нашенската природа.
- В отпуск съм до сесията. След като приключи, пак съм свободен. Ще те побъркам от пътуване.
- Ти да не си станал преподавател в университета. - учуди се Вальо.
- Да. Аз съм щипката захар в джибрите на студентската общност. Онази незабележима добавка, която предизвиква в главите им качествена ферментация, за да потекат от там добри мисли.
- Никой друг нямаше да се сети за по - убедително определение.
- Явно вече съм се сраснал с химията и съм заприличал на бензолно ядро. - ухили се Пламен - Но ти избра по - приключенския път. Време е да ме светнеш за тия години, които преживя в страната на неограничените възможности и стреса.
- Да – а… Знаеш, че не съм много по разказването. Мога само да кажа, че съм късметлия. Когато експресът пристигна в Мюнхен вдигнах шумотевица и ме извадиха от укритието ми. Така се бях схванал, че ми трябваха три часа, за да се раздвижа. Като политически емигрант бях известно време в лагер с езикова и професионална подготовка. После ми издадоха временни документи и започнах работа в една печатница. Наех квартира в стара сграда, която се оказа собственост на двама братя българи. В приземния етаж бяха направили нещо като български клуб. Събираха се наши сънародници от старото поколение емигранти, играеха бридж, шах и билярд. В паузите коментираха събитията в страната, които според тях показваха някакво пробуждане. По всичко личеше, че бяха родолюбиви старчета, за които България явно продължаваше да значи много. След като им нахвърлих набързо краткия си житейски път, ме приеха буквално като свой син. Разпитваха ме какво смятам да правя по - нататък. Казах им, че като посъбера пари мисля да замина за Щатите, защото винаги съм мечтал да уча и да живея там.
   След три месеца ми предложиха да ме изпратят при техни приятели, които нямали нищо против да помогнат на един буден българин да се изучи и да си намери пътя в живота. Дори ми бяха събрали пари за пътни. Попитах ги защо искат да направят това за мен. Отговорът беше, че като помагат на млади български емигранти да се изучат и да успеят, изчистват името на България пред света. Това много ме заинтригува и реших да приема играта.
  Преди да тръгна, ми дадоха едно писмо, което трябваше да занеса на новите си благодетели. Казаха ми, че на летището в Ню Йорк ще ме чака човек, за да ме закара до новото ми жилище и да ми помогне да се настаня. И действително всичко стана точно така. Квартирата представляваше етаж от малка къща в покрайнините с огромна библиотека и удобни, стари мебели. Оставих си багажа, след това отидох да се запозная с новите си приятели. Те също бяха на преклонна възраст. След дълги разговори ми предложиха стипендия, ако издържа приемните изпити във военната академия „ Уест Пойнт”. Това беше за мен изключителен шанс. Както знаеш, открай време си падам по стратегиите. Затова приех с радост това предизвикателство. Освен това щеше да ми върши работа за да осъществя идеите си.
  Понеже има една известна мъдрост, която гласи : „ Ако животът ти предложи лимон, направи си лимонада”, аз реших да си направя лимонада. Вечер миех чинии в един ресторант, а през деня се готвех за изпитите. Когато дойде времето кандидатствах и този път не останах в резервите както у нас, а ме приеха. Старците два дни не изтрезняха. Голям купон беше.
- Ако в този момент носех шапка, щях да я сваля, братко. Всичко изглежда невероятно.
- Просто птичето кацна на рамото ми и се постарах да не го изпусна. Имах усещането, че Бог подрежда живота ми. Действително получих перфектното образование и подготовка, Пламене. Но срещу това бях поел ангажимент към моите нюйоркски приятели, свързан с определена мисия. Хората бяха честни с мен и ми казаха за нея още преди да кандидатствам. Приех, защото тази мисия беше първо мечта на баща ми, после и моя мечта, още преди да избягам. Съвпадаше изцяло с възгледите и нагласата ми. Бях избран за нея, понеже освен моя, тази мисия се оказа мечта и за тези застаряващи родолюбци, които искаха преди да си отидат от тоя свят, да видят отечеството си на добрия път. Те направиха онова, което беше по техните възможности. Инвестираха в мен. Аз също ще направя това, което е по моите възможности, защото знам, че това е мечта и на много хора тук, които режимът не успя да пречупи. - Вальо реши, че е казал достатъчно, затова смени темата, като запита: - От къде смятате да започнем обиколката?
  Пламен извади карта на България, върху която с цветни фулмастери беше очертал няколко маршрута. Те включваха почти всички по - интересни места и двамата започнаха да обсъждат различни варианти. Малко по - късно Ангелина се прибра и се включи в подбирането на най – подходящата последователност на маршрутите.   Предстояха им невероятни преживявания с удивителната българска природа…

                                                                       /  следва  /




Гласувай:
2
1


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: batogo
Категория: Хоби
Прочетен: 573782
Постинги: 408
Коментари: 2558
Гласове: 18075
Календар
«  Декември, 2017  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031