ХХХ


  Зараждаше се някакъв особен музикален хибрид. Нещо като тюрлю гювеч от сръбски, турски, цигански и тук – там български фолклорни ритми, скърпени текстово чрез римувани псувни, сексуални бълнувания на извратената незадоволеност, съчетана с болезнена ревност и задължителните болни амбиции на примитивното съзнание за живот в разкош. Този хибрид се разпространяваше със скоростта на грипна епидемия, атакуваше неукрепналата ценностна система на младите, която беше имунната система на бъдещото гражданско общество и изтръгваше от там вярата, волята и достойнството, като ги заменяше с похот и алчност. Носеше безобидното название поп – фолк и се афишираше като новия бългалски фолклор, макар да бе по - скоро долнопробна турско - циганска чалга, проповядваща ревност, омраза и безогледен секс за пари...
 Изпълнителките на това ново течение, режисирано от подземния свят за да улеснява склоняването на младите към алкохолизъм, проституция и наркомания обикновено бяха пищни сексбомби, държанки на новозабогателите клонинги от спортните школи. За тяхното звездуване беше достатъчно да могат да надвикват музиката и да друсат яко разголени гъзове и цици, за да привличат тълпите, като предизвикват у тях мокри сънища… Това ново явление успешно лумпенизираше по - голямата част от младите, както доста от възрастните, ориентирайки ги към опиянение и консумация.
 Макар на пръв поглед тази нова мода да изглеждаше безобидна, от нея определени кръгове вече извличаха несметни печалби, а последствията обществото скоро щеше да изпита върху гърба си чрез собственото си поколение.
  По принцип глупостта и суетата в една или друга форма винаги са били и си остават основния генератор на бързите пари и подземните добре го знаеха, затова купуваха шоу програми. Чрез тях гъделичкаха примитивите и ги превръщаха в лесна плячка.
  Христо и Мария не си падаха по чалгата, нито имаха нужда от допинг за поддържане на доброто настроение. То сякаш извираше от тях и бяха в състояние да развеселят дори държавен служител. По някакъв тяхен си начин те успяваха да създават настроение в околните Ако не се смятат завистниците, мразещи всички, та дори и себе си, останалите ги търсеха и им се радваха, понеже от тях черпеха оптимизъм и радост.
  Бяха студенти трета година в техническия, когато се запознаха на някакъв купон. От там си тръгнаха заедно и си останаха неразделни. В края на пролетта се ожениха, а сега вече чакаха чрез тях да се появи още едно благословено изключение - първото им дете. Въобще през ум не им минаваше, че е възможно поради ревност, завист или Бог знае какво, някои от приятелите им да се отдръпнат от тях и дори да ги намразият. Даряваха с лъчезарните си усмивки всички наоколо и бяха готови да помогнат на всеки, все едно идваха от някакъв друг свят. Дори когато понякога злобата ги връхлиташе изневиделица с пълна сила, усмивките не изчезнаха от лицата им. Не се вързваха на игричките на злобарите и завистниците, затова те не се навъртаха около тях.
  Свободата бе смисъл на живота им и отправна точка на всичките им действия. В тази хармония двамата виждаха правото на всеки да мисли и постъпва, както му харесва. Те самите се стараеха да не спъват другите и да бъдат полезни с каквото могат.
  Днес младите влюбени имаха специален ден - годишнина от сватбата. Бяха щастливи и въобще не им пукаше от неособено дружелюбната атмосфера наоколо.
 Христо се беше прехвърлил задочно, беше си намерил работа по специалността на повикване, което му осигуряваше повече свободно време за семейството, а самостоятелния студентски живот ги беше научил да се грижат за себе си. Избора на по - стръмния път ги мобилизираше, като в същото време ги зареждаше с така необходимите за всеки млад човек самочувствие и свобода. Обичаха се, знаеха, че докато са двамата, могат да се справят с всяко предизвикателство и друго в момента не им трябваше…
- Да вървим да празнуваме, скъпа! - каза вместо поздрав Христо на своята сладка половинка още от вратата, задържа я в прегръдките си няколко секунди и добави - Запазил съм маса в едно малко, спретнато заведение, където правят от любимите ти коктейли и пускат любимата ни музика.
  Тя го обсипа с целувки, след това отиде да се приготви за специалния случай…
След половин час вече се бяха настанили в заведението и си бяха дали поръчката. Докато чакаха, станаха да изтанцуват една своя любима рок – балада.
- Харесва ли ти, бейби? - прошепна Ицо в ухото на своята уголемена принцеса.
- Върхът е. Защо не си ме водил друг път тук, Ице?
- Вчера го открих съвсем случайно. Повикаха ме да им инсталирам някаква програма. Още щом видях изгледа и чух музиката, реших че това ще е нашето ново место за празнуване.
  Парчето свърши. Докато си отиваха към масата, някакви хора ги аплодираха за танца. Поръчката беше сервирана. Вдигнаха чаши и вместо наздравица, се целунаха.
- Скъпа, след по - малко от месец ще си имаме едно малко човече, което ще ни съчетава в себе си. Направо не е за вярване!
- Не знам дали ще можем да се справяме сами. Малко ми е притеснено. - за пръв път в гласът на Мария се прокрадваше безпокойство, което не убягна на Ицо.
- До сега винаги сме се справяли, бейби. И този път ще успеем. Въобще не се съмнявай. Нито сме първите, нито ще сме последните. - той я погледна закачливо и подхвърли - Е, ако са близнаци ще видим повечко зор, но и това няма да ни извади от равновесие, нали?
- Не предизвиквай съдбата. - отвърна тя, като сложи игриво показалец върху устните си - Нали нямате близнаци в рода?
- Не! - той и намигна, после добави - Но имаме тризнаци. - и започна да се смее на стреснатата й физиономия.


                                                                        /  следва  /