Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
11.08.2012 18:29 - ***
Автор: batogo Категория: Хоби   
Прочетен: 946 Коментари: 0 Гласове:
0

Последна промяна: 12.08.2012 08:52

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
                                                                                  ***
     Спас Арнаудов, по прякор Лекето, бивш шофьор на първия секретар на окръжния комитет на комунистическата партия и ухо на държавна сигурност, понастоящем собственик на чейнджбюра и заложни къщи, където умело се изпираха парите на покрилите се в сянка партийни величия, седеше в тежко дъбово кресло, а синът му Иван се разхождаше нервно из облицования с мрамор и дърво огромен хол пред виновните погледи на горилите си. Вратата се отвори и през нея се вмъкна двуметров гардероб.
- Шефе, оня живее на няколко пресечки от тук, до старата фурна. Кара един скапан “ голф “ и е някакъв даскал. Пълен смотаняк. Ако кажеш, още тая вечер ще му натроша кокалите.
- Да, бе! - изръмжа малкото Леке, спря да се разхожда и посочи с глава към двамата, които стояха около масата - Тия отворковци виждаш ли ги? И те снощи плямпаха същото, а после едва се довлякоха до колата. Станахме за резил! Накрая ще ви изритам и ще наема него, поне да знам, че имам охрана.
- Ще го гръмна тоя, мамка му… - изрепчи се гардероба.
- Никого няма да гръмнеш! - сряза го стария - Ще му спретнем нещо по - интересно, та да ни помни. - после се обърна към сина си, който продължаваше нервно да крачи из стаята - Ти какво ще кажеш, сине?
- Наистина ли ме питаш? - отвърна малкото Леке с насмешка.
- Да. - стария продължаваше да го гледа загрижено.
- Искам да му пикая на гроба! - просъска злобно синът.
  Бащата повдигна вежди, запали циара и даде знак на квадратните глави да изчезнват. Сумтейки, тримата излязоха от стаята, а той си сипа “ скоч”, глътна голяма глътка и се отпусна в любимото си кожено кресло. Мразеше да губи. Хитър и безскрупулен като невестулка, беше успял да направи от себе си печеливша карта на масата на хаоса. Затова се вбесяваше когато малкия самохвалко го забъркваше в някоя ненужна тъпотия, понеже се налагаше да оправя нещата заради престижа си на махленски бос. Заговори с нетърпящ възлажение глас:
- Ние сме бизнесмени, а не хашлаци, сине. Трябва да градим добро име и авторитет. Крайно време е да го разбереш. Ако не сме предпазливи, бизнесът може да отиде по дяволите! А заедно с него и ние. Което значи, че е време да престанеш да се периш по кръчмите и да ми създаваш излишни проблеми, ясно!
  Последните думи пернаха дангалака като шрапнел. Той сведе виновно глава, защото осъзна, че е прескочил границата въпреки случката в барчето да не му даваше мира.
  Бащата се присегна, взе терефона и набра номера на районното полицейско управление.
- Пето РПУ. - обади се отсреща не особено учтив женски глас.
- Майор Георгиев, моля!
- Един момент.
 Лекето се познаваше с повечето от старите служители. С майора бяха стари приятели още от времето, когато той беше шофьор на Първия, а майора беше започнал в УБО. Много услуги си бяха правили тогава, продължаваха и сега.
- Моля! - чу в слушалката дрезгавия глас на Георгиев.
- Как я караш, майор Георгиев? - запита приятелски Лекето.
- Да кажем, добре, Спасе. Тия дни тъкмо за теб си мислех.
- Виж ти?! - отвърна Лекето - Да не съм сгафил някъде, без да знам?
- Досетлив както винаги. - майора пусна част от характерния си смях в слушалката. -Повече от месец една ракия не си ме поканил да изпием…
- Точно за това ти звъня. Знам че си зает човек, но ако имаш време довечера, прескочи да се видим.
- Ще намеря време. - отвърна Георгиев, защото знаеше, че Лекето ще му поиска поредната услуга, а той беше щедър към приятелите си, както и те към него.
                                                              
                                                                       /  следва /ХХХ


  Стефан вървеше бавно, безцелно по улиците. Ако някой в този момент го попиташе за часа, сигурно щеше да му поднесе огънче. Накрая не се сдържа, хлътна в някаква лъскава кръчма и си поръча водка. Изненада се от себе си, защото мразеше алкохола и най - вече водката. Като ученик се беше напивал с водка. Направо се беше усмъртил. Но това не му попречи да изпие първата чаша на две глътки и да си поръча втора, този път с доматен сок. Парещата течност го поотпусна, колкото да усети още по - добре самотата, която поглъщаше цялата му енергия. Спомени се втурнаха и започнаха да ровят в съзнанието му подобно изгладнели диви прасета в дъбова гора. В ушите му натрапчиво звучаха последните  думи  на  Ангелина. От тях душата и топките му се сбръчкваха като стафиди. Всичко му се струваше абсурдно. Беше се изменил до неузнаваемост. Отначало за да и хареса, а после - за да я задържи…В крайна сметка беше получил ритник. От ония, които получават помиярите, когато се заврат на някого в краката…
  През ума му като сянка премина някаква мисъл. Не успя да я задържи, но му подейства като наркотик. Почувства, че го обзема същото спокойствие, както преди да напусне дома й.
  Плати сметката, след което си тръгна леко замаян. Апатията отново го завладяваше. Нямаше сили да и се противопостави поне в този момент. Прибра се, изтегна се на дивана и затворил очи се опита да улови мисълта, която вече на два пъти облекчаваше душевната му болка. Вместо това отново го връхлетя вълна от спомени, свързани с Ангелина. Те му подействаха като зъбобол. Липсваше му толкова силно, че не можеше да откъсне мислите си от нея. Но най - гадното бе, че както пушача не може да си представи живота без цигарите, така той не можеше да си представи живота си без нея, макар да му струваше гордостта, достойнството и себеуважението, срещу което беше получил недоволство, презрение и присмех.
  Това винаги го объркваше. Караше го да прави грешка след грешка без да може да се спре, а после го довеждаше до угризения и самосъжаление, до безсънни нощи и тежки дни, изпълнени с чувство за вина и страх. После следваха нови компромиси и самоунижения - един порочен цикъл, всеки път все по болезнен и безнадежден. Понякога си даваше сметка, че му се иска да сложи край на това мъчение, да скъса с нея, но веднага прогонваше тази мисъл защото знаеше, че няма да му достигнат нито сили, нито воля да го направи и да го понесе.
  Но, за добро или за зло тя го бе направила, без въобще да помисли за него, за неговия свят и за болката, която щеше да му причини… Усети как в гърдите му се надига амбиция. Изпепеляващата амбиция на неоценения, безнадеждно влюбен човек, обидно отхвърлен от своята любима… Тогава онази мисъл отново изпълзя от подсъзнанието му. Този път съвсем ясна и контрастна. По гърба му пролазиха тръпки от напрежение, сякаш не беше негова, а му беше внушена. После постепенно напрежението изчезна и отстъпи на познатото вече ледено спокойствие…
  В този момент влезе майка му, изгледа го изпитателно и запита с тревога:
- Зле ли ти е, Стефане? Пребледнял си.
- Сигурно няма да повярваш, майко, но отдавна не съм се чувствал толкова добре. - отвърна той със странна усмивка и пусна телевизора, за да отклони евентуалните нови въпроси.
                                                                
                                                                          / следва /





Гласувай:
0


Вълнообразно


Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: batogo
Категория: Хоби
Прочетен: 1778534
Постинги: 652
Коментари: 4524
Гласове: 41526
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031